Джеймс Ролинс: Окото Господне

— Какво ще кажеш? — попита я Дънкан.

Джейда му се усмихна.

— Вече съм влюбена в нея.

И блясъкът в очите й издаваше, че това може би не се отнася само за татуировката.

Радостни с новите си придобивки, те излязоха от склада. Под обедното слънце на паркинга лъщеше черният му форд „Мустанг Кобра Р“. Мощната кола си оставаше символ на неговото минало, преследвано от спомени за малкия му брат Били, мъглява смесица от радост и скръб — и отговорност.

„Аз останах жив, а той умря“.

Дънкан вярваше, че трябва да живее и за двамата, за всички свои приятели, които бяха изгубили живота си преждевременно.

След като отвори вратата на Джейда, той седна зад волана, постави ръка върху скоростния лост — и върху нея леко кацнаха нежни пръсти. Дънкан се обърна към Джейда и видя, че очите й сияят, пълни с неизречени възможности.

Спомни си нейния разказ в планината, обяснението за сдвоените съдби, идеята, че смъртта е просто срив на жизнен потенциал само в един времеви поток, че може да се отвори друга врата и съзнанието да потече в нова посока.

„Тогава навярно не се налага да живея за всички тях…“

Наведе се към нея и я целуна, осъзнал в топлината на този миг, че като се опитва да живее за другите, не може да живее за себе си.

— Колко е бърза тази кола? — измърка тя, когато устните им се разделиха, и палаво повдигна вежди.

Дънкан се усмихна също толкова дяволито.

Превключи на скорост, настъпи газта и се стрелна напред. Фордът се понесе по слънчевите улици — вече не бягаше от призраците на миналото, а летеше на крилете на обещанието за бъдещето.

Защото в този свят един живот стига за всеки човек.

16:44 ч.

— Мерси за возенето — каза Грей на слизане от джипа и нарами сака си.

В отговор Ковалски вдигна ръка и се наведе към дясната врата с пура в уста.

— Тя беше страхотна жена — заяви той необичайно сериозно и искрено. — Няма да я забравим. Нито нея, нито вуйчо й.

— Благодаря — отвърна Пиърс и затвори вратата.

Партньорът му натисна клаксона за довиждане и рязко се вмъкна в трафика, като за малко не блъсна странично един автобус.

Грей тръгна към жилищния си блок. Заради навалелия наскоро сняг всичко изглеждаше чисто и непокътнато, бялата пелена скриваше бъркотията на живота.

Преди час беше долетял от Италия, където почетоха Вигор с тържествена церемония в „Св. Петър“, а на погребението на Рейчъл униформена карабинерска част даде залп при спускането на покрития й с италианския трибагреник ковчег в гроба.

Грей обаче не можеше да намери покой.

Те му бяха приятели — и ужасно щяха да му липсват.

Изкачи стъпалата към пустия си апартамент. Сейчан още беше в Хонконг, където постепенно изграждаше нова връзка с майка си. Открили бременната съпруга на Джуланг затворена на едно недалечно островче, жива и здрава. Освободили я и според Сейчан жената заминала за Португалия.

Гуанин с жестока решителност запълнила властовия вакуум след смъртта на Делгадо и била на път да се превърне в новия бос на Макао. Възползвайки се от това положение, двете със Сейчан вече предприемали мерки да подобрят живота на жените на полуострова и в цяла Югоизточна Азия, като започнали с веригите от проститутки и налагали по-човечно отношение към тях.

Той предполагаше, че тези първи опити са само нищожна част от събарянето на стената между майката и дъщерята. Като се грижеха за други жени, споделящи тяхната тежка съдба, те помагаха на самите себе си, градяха настоящето, за да притъпят болката от жестокото си минало, да си дадат шанс да се преоткрият.

И не само това.

Сейчан се беше заела да помогне на бездомните монголски деца, момченцата и момиченцата, попаднали в душните подземия на един град, който се бореше за бъдеще в новия свят. Грей разбираше, че като ги измъква оттам, Сейчан спасява онова дете от миналото, което си е нямало никого.

В Монголия тя също потърсила Хайду. Младата монголка била изписана от болницата, след като се възстановила от раната си. Сейчан я намерила в семейната й юрта, дресирала млад сокол — смела птица със златисти пера и черни очи.

Хайду нарекла сокола Санджар.

„Всеки от нас скърби и отдава почит по свой начин“ — помисли си Пиърс.

Стигна до вратата на апартамента си и я завари отключена.

Напрегна се, бавно завъртя дръжката и открехна вратата. В жилището цареше мрак. Всичко изглеждаше непокътнато. Той предпазливо влезе.

„Може би на тръгване съм забравил да заключа?“