Джеймс Ролинс: Окото Господне

Сега щеше да пресече горните слоеве на атмосферата и по-дългата траектория щеше да изчерпи голяма част от кинетичната му енергия. Имаше голяма вероятност да се взриви, но вместо да обсипят Източното крайбрежие, останките щяха да паднат в Атлантическия океан.

Или поне така се надяваха.

Пейнтър впери очи в лицето на Джейда и потърси признаци за опасение или съмнение в собствените й изчисления и прогнози, но видя там единствено радост.

После младата жена откъсна поглед от небето.

По улицата тичаше някаква жена и им махаше. Висока, чернокожа, с маратонки, дънки и разкопчано тежко яке, което се развяваше около тялото й.

Пейнтър се усмихна, като си помисли колко е уместна появата й на празненството. Определено трябваше да присъства.

1:11 ч.

— Мамо! — Джейда прегърна майка си. — Ти успя!

— Не бих го пропуснала за нищо на света! — запъхтяно отвърна жената, след като очевидно беше изминала тичешком почти цялата Алея, за да дойде навреме.

Джейда я хвана за ръка и се облегна на рамото й.

Двете вдигнаха лица към нощното небе, както толкова много пъти в миналото, когато, изтегнати на одеялото, бяха наблюдавали метеорните дъждове на Персеидите или Леонидите. Тъкмо онези мигове бяха събудили в нея желанието да изследва звездите, да се превърне в част от тях. Джейда нямаше да стане такава, каквато беше, без майчиното си вдъхновение.

Нежни пръсти стиснаха нейните, изпълнени с гордост и радост.

— Започва — прошепна Джейда.

Майка и дъщеря се притиснаха една към друга.

От запад се надигна рев и се появи грамадно огнено кълбо, оставящо след себе си струи светлина и енергия, раздиращо силите на вселената. Профуча над тях и накара тълпите да затаят дъх — и едва тогава се разнесе екотът от преминаването му. Сякаш се разцепваше самата Земя. Хора падаха на тревата, из града се пръскаха прозорци, виеха автомобилни аларми.

Джейда остана на крака до майка си, и двете усмихнати, вторачени в пламтящата звезда, която се отдалечи на изток, избухна на хоризонта с ослепителен блясък, изстрелвайки огнени ракети във всички посоки, и изчезна в далечината.

До тях стигна втори екот.

После отново се спусна мрак и в нощта остана да свети само кометата. Пред погледите им се посипаха стотици падащи звезди, които примигнаха и угаснаха, последен поздрав от висините.

Разнесоха се възторжени викове и множеството заръкопляска.

Джейда установи, че прави същото, както и майка й, по чието лице се стичаха сълзи на почуда.

И тогава Джейда си спомни думите на Карл Сейгън: „Ние сме звездна материя. Ние сме начин космосът да се самопознае“.

Никога досега не й се бяха стрували толкова верни.

25 ноември, 11:28 ч. източно стандартно време

Вашингтон

Дънкан седеше гол до кръста на табуретката.

Иглата на татуировчика пареше задната страна на ръката му, където трицепсите му образуваха твърда подкова. Изгарящата болка изглеждаше напълно уместна, като се имаше предвид образът, татуиран върху плътта му.

Малка комета с дълга извита опашка.

В изображението имаше нещо азиатско и то напомняше на кометата от златната скулптура на острова в езерото Байкал, висяща в небето над китайския владетел, който подаряваше кръста на св. Тома.

В момента много археолози и историци на религията проучваха пещерата на Олхон. Все още пазеха информацията в тайна от широката общественост заради огромното количество злато и дванайсетте корони от завоеванията на Чингис хан. Дънкан предполагаше, че накрая това място ще се превърне в нова Мека за индийските християни — всъщност за всички християни, а най-вероятно и за потомците на древните монголи.

„Вигор щеше да се гордее“ — помисли си той.

Монсиньор Верона не само беше спасил света със своята саможертва, но и навярно щеше да възроди вярата на милиони хора.

Клайд изправи гръб и избърса с окървавена кърпа последното си допълнение към мозайката, покриваща тялото на Дънкан.

— Добре изглежда.

Рен завъртя глава към огледалото, разгледа пъстрата, гневна татуировка и издаде собствената си присъда.

— Изглежда фантастично!

Клайд Скромно сви рамене.

— Вече имам опит. — И посочи съседната табуретка, на която седеше Джейда.

Тя се наклони и доближи голата си ръка към неговата, за да сравни двете изображения. Изглеждаха еднакви, общ спомен за преживяното от двамата приключение.

Само че за младата астрофизичка това беше първа татуировка, начални щрихи върху голо платно.