Джеймс Ролинс: Окото Господне

Освен да спаси света имаше да изпълни нещо още по-близко до сърцето му. Въпреки че това щеше да го съсипе, Вигор заслужаваше да научи съдбата на племенницата си.

9:57 ч.

— А Рейчъл? — попита монсиньорът.

Дънкан прочете надеждата в очите му. Джейда куцаше от другата страна на Вигор и също се взираше в Рен в очакване на добра новина.

След като се беше изкатерил по замръзналия водопад, той ги настигна при езерцето пред златната юрта.

Докато изкачваха стъпалата, Рен им обясни какво се е случило, разказа им, че корейците са държали Сейчан под прицел и как нещата са се обърнали с появата на нов съюзник — което продължаваше да озадачава самия него.

И все пак със сигурност знаеше един факт.

— Убили са Рейчъл — каза им той. Не виждаше как би могъл да смекчи тази вест.

Вигор се вцепени и смаяно се вторачи в него. Лицето му се сгърчи.

— Не…

Джейда остана до възрастния мъж, който се свлече на колене от мъка, и побутна побутна Дънкан към каменния пиедестал в центъра на помещението.

— Провери кръста — прошепна астрофизичката, докато сваляше раницата си и вадеше Окото. — Само не го мести.

Рен я разбра. Трябваше да се уверят, че това е артефактът, който търсеха всички. Той се втурна към трите поставени едно в друго ковчежета: желязно, сребърно и златно. На металния под до купчината камъни лежеше човешки череп.

Дънкан заобиколи реликвата, погледна в най-вътрешното ковчеже и видя тежък черен кръст, поставен в златно гнездо със същата форма. Протегна ръце към него, но още преди да ги плъзне над желязното сандъче, магнитите в пръстите му реагираха. Усети натиск, сякаш някаква сила оказваше съпротивление. Дънкан потопи ръце в полето още по-дълбоко и ги доближи към тъмната повърхност.

Позна същото мазно неестествено излъчване, ала когато върховете на пръстите му стигнаха на милиметри от кръста, забеляза деликатна разлика. Полето на метеоритния метал имаше друг привкус.

Или по-скоро цвят.

Нямаше как да го нарече другояче.

Когато държеше Окото, усещаше в него чернота, като мрака между звездите, сама по себе си прекрасна.

Тук обаче можеше да опише енергията единствено като „бяла“.

Джейда беше казала, че двата предмета, кръстът и Окото, са противоположности с различен квантов спин, два полюса на една и съща времева ос.

Но имаше още една фундаментална разлика.

Допирът до Окото го отвращаваше.

Сега трябваше да полага усилия, за да не грабне веднага този кръст. Привличането му беше почти неустоимо. Въпреки предупреждението на Джейда върхът на показалеца му леко погали повърхността.

В този миг белотата го обгърна и го ослепи.

Разбираше достатъчно от физика, за да знае, че черните дупки всмукват цялата светлина в себе си, докато теоретично изведените бели дупки я отблъскват.

Чувстваше се точно така, запратен на друго място, а може би в друго време. Сред тази ослепителна яркост се приближаваше фигура, само сянка. Подобно на тъмен огледален образ на самия него, тя се пресегна към изпънатата му ръка, сякаш също посягаше към кръста.

Когато върховете на пръстите им се докоснаха, Дънкан беше запратен назад.

Криптата около него се завърна — толкова внезапно, че той залитна настрани, като свиваше и отпускаше юмрук.

— Какво има? — попита Джейда.

Рен поклати глава.

— А кръстът?

— Кръстът… излъчва енергия.

Дънкан заотстъпва назад от пиедестала и отново забеляза черепа на пода. Помисли си за сянката в светлината.

„Възможно ли е?…“

Не искаше да разсъждава за това. Отиде при Джейда.

— Какво ще правим?

— Мисля просто да допра Окото до кръста. Събирането на техните противоположни енергии би трябвало да предизвика анихилация и да наруши квантовото им сдвояване.

Дънкан си представи как полето угасва.

— Добре. — Посегна към Окото. — Да го направим.

Джейда бързо вдигна сферата и се отдръпна.

— Какво има?

Тя се огледа.

— Мисля, че трябва да изолираме помещението. Златото е един от най-слабо реактивните метали. Чистото злато никога не потъмнява.

— Както потъмняват среброто и желязото — прибави Рен.

— Древните може би са знаели нещо. Предчувствали са, че е необходима такава изолация. Така или иначе, смятам, че за всички навън ще е по-добре да затворим криптата. Когато двете сили се анихилират, тук може да стане опасно.

— Тогава двамата с Вигор трябва да излезете и да затворите вратата.

— Мисля, че е по-добре да го направя аз, защото не съм толкова чувствителна към тези енергии, колкото си ти — възрази тя.