Джил Хатауей - Чуждо влияние

— Но защо?

Тя ме поглежда умолително.

— Направих го заради теб, Вий. Когато не се върна веднага, се уплаших. Не бях сигурна, че ще успееш да се справиш с него сама. И двете знаем на какво е способен. Затова се покатерих догоре да видя какво става. Двамата се боричкахте на ръба на скалата. И аз… го бутнах.

Гледам я с широко отворени очи.

Бутнала е Скоч? Заради мен?

— Толкова съм уморена — внезапно заявява Саманта и затваря очи. — Искам да спя.

Ролинс решава да се възползва от сведената й глава и прави широк кръг, опитва се да се приближи достатъчно, за да я събори и да измъкне пистолета от ръката й.

Но главата й рязко се изправя. И когато вижда, че той е само на крачки от нея, вдига дулото към него.

— Не! — изпищявам.

Съвсем объркана, тя се обръща към мен.

Ролинс използва моментното й разсейване и скача отгоре й. Притиска я на пода. Пистолетът излита от ръката й и отскача на белия килим.

Чува се оглушителен трясък.

Приклякам и покривам уши с ръце.

Мати изпищява.

Изправям се и виждам, че сочи Ролинс. Той лежи проснат върху Саманта, която тихичко плаче на пода.

— Ролинс? Ролинс, добре ли си?

Не отговаря.

Изритвам пистолета по-далеч от Саманта и скачам към приятеля си. Хващам го за ръката и го обръщам с лице към мен. Очите му са отворени. Май не диша.

— Ролинс, кажи нещо.

Разкопчавам коженото му яке и опипвам за рана. От дясното му рамо надолу плъзва червено петно. Ужасно много кръв. Изхлузвам блузата си през главата и я притискам към гърдите му.

Реджина говори по телефона. Чувам гласа й, но не схващам нито една дума. Мати се е вкаменила с ръка на устата.

Приближавам устни до ухото на Ролинс.

Само три думички:

— Не си отивай.

Не ме бива много в молитвите.

Обикновено на Мати се пада тази чест.

Но сега седя в чакалнята на болницата и с всички сили си пожелавам нещо.

Пожелавам си добротата на Ролинс да натежи.

Пожелавам си онзи, който взима решенията, да претегли всичко добро, което той е направил в живота си, и да види, че не е честно да го прибира толкова рано.

Лошото е, че си знам.

Животът не е честен.

Цял ден наблюдавам как разни хора идват и си отиват. Повечето са тъжни, но се чува и смях. Направо ще се учудите колко много смях ехти по болничните коридори. Явно дори когато хората се страхуват, че ще изгубят най-скъпото, пак искат да изкажат благодарността си за онова, което им остава.

А на мен ми остава много.

Имам си Мати.

Носи ми кафе от барчето и четка за зъби от магазинчето долу, когато става време за сън. Отказвам да се прибера вкъщи, затова ми помага да си направя легло от неудобните столове и ме завива с пуловера си вместо одеяло. А после сяда до мен, докато неуспешно се опитвам да заспя.

Имам си и татко.

Не каза почти нищо, докато му обяснявах какво се случи, но когато приключих, дълго ме прегръща. Говори с лекарите на Ролинс и ми превежда медицинския жаргон, който никак не разбирам. Мъчи се да звучи оптимистично, но не ми дава фалшиви надежди, понеже е убеден, че семейството и приятелите трябва да са наясно колко е сериозно положението. Предполагам, затова и е толкова добър лекар.

Имам много, но искам единствено Ролинс. Странно е и безкрайно иронично, че единственият човек, от когото имам нужда в момента, единственият, който може да ме утеши, не е тук.

А е на някакво междинно място.

На втория ден пристига Лидия. Оглежда се, вижда ни двете с Мати и тръгва към нас.

— Здравейте, момичета.

Мати вдига глава от списание „Седемнайсет“.

— О, здрасти. Ще сляза до кафенето да си взема нещо газирано. Искате ли нещо?

Поклащам глава. Лидия също.

Мати изчезва. Леля ми сваля чантата си от рамо и сяда на празното място. Втренчвам се в кецовете си.

— Май ти дължа извинение — казвам.

— Штттт, не мисли за това сега.

Известно време седим в мълчание. Струва ми се, че трябва да кажа още нещо, но не ми хрумва какво. Мисля само за момчето, което рискува живота си за мен. И с което бих дала всичко да прекарам поне още ден.

— Съжалявам. Но в момента никак не ми се говори.

Тя слага длан на рамото ми.

— Всичко е наред. Искам само да знаеш, че съм до теб. Двайсет години ме нямаше, но сега съм тук.

Кимам вдървено.

Минаха три дни.

Три дни лагеруване в чакалнята, пиене на кафе от кафемашината на сестрите и прелистване на едни и същи стари списания.

Вън вали. Гледам как водата се стича на струйки по прозорците, сякаш да компенсира сълзите, които отказват да потекат от очите ми.