Джил Хатауей - Чуждо влияние

— Така. Знам, че беше малка, но помниш ли, когато разказах на татко, че ми се случват разни странни неща, когато припадна?

Мати поклаща глава.

— Нямам нарколепсия. Когато припадна, съзнанието ми отива другаде. Зависи какво докосвам в този миг. Да речем, че държа часовника на татко. Значи ще се плъзна в неговата глава и ще гледам през неговите очи какво върши. Само че предметът не може да е какъв да е. Трябва да е нещо важно за човека. Да е оставил емоционален отпечатък по него.

— Нищо не разбирам — възкликва Мати. — Звучи ми напълно абсурдно.

— Знам. Знам, че звучи абсурдно, но е истина. И най-шантавото е, че се научих как да го контролирам. Мога да поема контрол върху мозъка на човека и да го накарам да върши каквото пожелая, да каже каквото пожелая. Мога да го контролирам.

— Ама какво говориш?

Поемам си дълбоко въздух и си казвам, че всичко ще е наред. Нали си знаех, че няма да е лесно. Явно ще трябва да й покажа, за да се увери сама.

Дръпвам долното чекмедже на скрина и прехвърлям вещите, които съм натрупала през годините, нещата, които ми помагат да се плъзна. Грабвам тениската на „Смашинг Пъмпкинс“, която Ролинс ми подари миналата есен. Оставил е емоционален отпечатък върху нея, заради който един или два пъти съм се плъзвала в него. Когато му обясних за способностите си и за това, че съм станала свидетел на нещастния му живот, той ме обвини, че навлизам в личното му пространство. Оттогава никога не съм я ползвала.

Досега.

Показвам му тениската и го поглеждам въпросително. Лицето му се изопва, но после кима. Само така бих могла да убедя Мати. Трябва да й демонстрирам. Стисвам блузата в шепи и сядам до нея на леглото.

— Знам, че е много объркано. Гледай внимателно.

Лягам назад, притиснала тениската към гърдите си. Сещам се за деня, в който Ролинс ми я подари, и колко й се зарадвах. От толкова време я исках тази блуза. И колко объркана се почувствах първия път, когато се плъзнах в Ролинс, понеже не можех да разбера защо е оставил емоционален отпечатък върху подаръка си за мен. Нали тогава все още криеше чувствата си. Но сега знам и докато усещам как съзнанието ми се плъзва, ме обзема увереност, че всичко ще е наред, щом сме заедно.

Гледната ми точка рязко се сменя. Пак съм в същата стая, но я виждам през неговите очи. Седи на люлеещия се стол, обърнат към леглото. Мати гледа смаяно безжизненото ми тяло с тениската на „Смашинг Пъмпкинс“ отгоре.

— Мати — прошепвам. — Аз съм.

Тя се обръща към Ролинс напълно объркана, сякаш не схваща какво казва. Трябва някак да й докажа, че действително съм аз.

— Аз съм, Силвия. — Отчаяно се опитвам да се сетя за нещо, някаква подробност за Мати, която бих могла да знам само аз, сестра й. — Така, я да пробваме с това. Знам, че повърна в косата на Матю Бейкър във втори клас. И ужасно се притесни, понеже много го харесваше.

Лицето на Мати се разкривява в болезнена гримаса.

— Защо ми въртите номера точно в такъв момент? Изобщо не е смешно!

— Шшш. — Ставам от стола и отивам при нея. — Не е номер. Наистина съм аз.

Тя ме гледа сърдито.

— И двамата сте извратени.

— Чакай. Какво ще кажеш за друго. Ти ми задаваш въпрос, питаш ме нещо, което никой друг не би могъл да знае. Нещо, на което само аз знам отговора.

— Което само Вий би могла да знае?

— Именно.

Мати свежда глава. Виждам как изражението й се променя. Когато вдига глава, очите й проблясват предизвикателно.

— Какво ми подари за спомен мама, преди да умре?

Въздишам облекчено. Това го знам.

— Ето това колие — посочвам с пръст. — Никога не го сваляш, понеже те е страх, че свалиш ли го, ще я забравиш напълно.

Виждам как очите й се пълнят със сълзи и всеки миг ще прелеят. Тя пристъпва към мен и се взира в лицето ми.

— Вий?

Ужилвам й се.

— Именно!

Тя ме прегръща, тоест прегръща Ролинс. Усещам горещия й дъх в ухото си.

— Значи е вярно. Наистина е вярно.

— Естествено, че е вярно. Да не мислиш, че ще те лъжа?

И тогава вече тя истински се разплаква, цялото й тяло се разтреперва до моето.

— Ами аз просто… мислех си… Мислех, че полудявам.

— Не полудяваш.

— Не разбирах какво ми се случва… — подхваща Мати, а гласът й пресеква. — Всичките тия сънища. А после започнаха да се случват разни неща. Да се сбъдват.

Сега е мой ред да гледам неразбиращо.

— Чакай, за какво говориш? — казвам и я бутам назад, за да мога да я гледам в очите. Така плаче, че едва разбирам думите.

— Първо беше онази катастрофа. Реших, че е съвпадение. Но после сънувах Лукаут Пойнт и тогава вече реших, че ми става нещо.