Джил Хатауей - Чуждо влияние

Дишането ми секва.

Умът ми препуска. Сещам се как снощи късчето плат не можа да ми помогне да се плъзна. Нищо не се беше получило. Но не защото бях изгубила способността си. А защото не е имало в кого да се плъзна.

Скоч вече е бил мъртъв.

— Как е умрял?

Ролинс мълчи няколко секунди.

— Удушен е. С възглавница.

— Кога?

— Не са съвсем сигурни. Бил е жив, когато нощната сестра минала да го нагледа за последно малко след полунощ. Но щом сестрата от сутрешната смяна влязла в шест, вече бил мъртъв.

Не мога да повярвам.

Скоч е мъртъв.

А нощес Лидия е била в болницата.

Двамата с Ролинс седим на стъпалата на верандата и чакаме нашите да се приберат. Стиска дясната ми ръка между дланите си. Макар денят да е топъл за април, над двайсетина градуса, не мога да спря да треперя.

Писах на Мати на няколко пъти, понеже не ми се искаше да прекъсвам службата, но когато не ми отговори, се престраших и й се обадих. Не вдигна. Ролинс се постара да ме убеди, че си е оставила телефона на вибрация и не е забелязала, че звъни.

И понеже няма как да уталожа нервната възбуда, която ме е обхванала, не спирам да клатя крака.

— Какво ще кажа на Мати? — чудя се гласно. — И как ще я убедя, че Лидия е опасна? Та тя я боготвори.

Ролинс прокарва пръст по дланта ми.

— Струва ми се, че трябва да й кажеш истината — казва той тихо. — Май е време.

Ясно ми е какво има предвид. От дълго време се каня да кажа на Мати за тая работа с плъзването. Но хич не ми се иска да реагира като баща ми, когато се опитах да му обясня преди много години. А тя така ми се е възхищавала винаги. Не искам да ме сметне за луда. Но май е крайно време да й споделя всичко.

— Прав си — казвам. Ако искам нормални отношения със сестра ми, ще трябва да съм искрена. За всичко.

Колата на татко се показва иззад завоя и аз скачам на крака. Двете предни врати се отварят и той излиза от шофьорското място. Лидия се появява от другата врата. Налага се да впрегна цялата си воля, за да прикрия отвращението, което ме обзема само при вида й.

Изчаквам сестра ми да излезе, но двете задни врати остават затворени. Правя няколко крачки към колата и осъзнавам, че задната седалка е празна.

— Къде е Мати? — питам.

Баща ми придържа входната врата за Лидия.

— Отиде у Реджина. Времето е толкова приятно, че реши да походи. Каза, че родителите на момичето щели да я докарат по-късно.

Изпъшквам.

— Какво? Какво има?

Лидия ме наблюдава от прага.

— Нищо. Само… забравила е, че обеща да ми помогне с един проект за училище следобед.

— О!

— Ролинс… — обръщам се към него.

Явно доловил вътрешната ми борба, той се навежда и ме целува по бузата.

— Ще ида да я намеря — прошепва в ухото ми. Тръгва към колата, но аз го сграбчвам и го дръпвам за истинска целувка. В първия момент стои като истукан, явно е шашнат, че го целувам така пред баща ми и леля ми, но после хваща брадичката ми с длан и отвръща на целувката.

Когато се откъсваме един от друг, ми казва тихичко:

— Веднага се връщам.

Обръщам се и срещам изопнатото изражение на баща ми.

— Нужно ли беше да става пред мен?

— Съжалявам, татко — казвам, като се опитвам да звуча нормално. Но не съм сигурна, че се получава.

Влизам и баща ми хлопва вратата зад гърба ми.

Лидия се усмихва насреща ми.

— Какви ги вършихте, докато ни нямаше? Нашите биха ме убили, ако поканя момче вкъщи, докато ги няма.

Побиват ме тръпки от странния й избор на думи.

Баща ми се обръща към мен.

— Знаеш ли, леля ти е права. Когато с Ролинс бяхте само приятели, не ми правеше впечатление, но е очевидно, че двамата сте се, ъ-ъ, сближили доста през последната седмица, и вече не ми е толкова комфортно да…

Вдигам ръка да го спра. Не съм в настроение да се караме за това точно сега.

— Добре, добре. Няма да каня Ролинс, докато те няма. Така става ли?

Той ме поглежда изненадано, сякаш не е очаквал така лесно да се съглася.

— Е, добре тогава. Гладна ли си? Мога да ти приготвя сандвич…

— Благодаря, но още ми държи от закуската. Мислех да погледам телевизия.

— Както искаш. Е, дами, аз съм скапан. Ще се кача горе да дремна малко. — И той се запътва към стълбите.

Двете с Лидия се споглеждаме неловко.

— Имаш ли нещо против да ти правя компания? — пита ме тя.

Свивам рамене.

— Както желаеш.

В хола сядаме в двата края на дивана. Включвам телевизора и прехвърлям каналите.

— О, върни малко — възкликва Лидия. — Обожавам „Градът на убийствата“.