Джил Хатауей - Чуждо влияние

Пъхам тениската на „Смашинг Пъмпкинс“ обратно в чекмеджето и внезапно чувам някакво бръмчене. Мати измъква телефона от джоба си и поглежда дисплея.

— Реджина е.

Бърза да вдигне, а ние двамата с Ролинс я наблюдаваме напрегнато. Чувам писък и Мати дръпва телефона от ухото си. Реджина крещи нещо, но не мога да различа думите й. Мати предпазливо доближава телефона обратно до ухото си.

— Я по-бавно. Не разбирам какво ми казваш. Какво става?

Известно време слуша.

Реджина изкрещява още нещо, после настъпва тишина.

— Съвсем нищо ли не разбра? — питам.

Мати клати глава.

— Нещо за Саманта. Че трябвало да идем у тях. Какво става според теб?

Дръпвам лилавата си блуза с качулката от дрешника и я навличам.

— Не знам. Ролинс, ще ни закараш ли?

— Естествено.

Поемам си дълбоко въздух и дръпвам ципа на якето.

— Да вървим.

Отключвам вратата и тримата се изнизваме в коридора. Вратата на Мати е все така затворена. За миг спирам, заслушвам се дали няма да доловя някакво движение иззад вратата, но не чувам нищо. Минава ми през ум, че Лидия може да е заспала, и това донякъде ме успокоява, но после ми хрумва, че една затворена врата няма да я спре. Ако действително умее да се прехвърля в умовете на другите, значи й трябва само вещ с емоционален отпечатък и мигом ще се измъкне оттук.

— Хайде, нямаме време за губене — измърморвам под носа си.

Тръгвам бързо по стълбите, а Мати и Ролинс ме следват по петите.

Баща ми е в кабинета си, но този път вратата е отворена. Чете някаква медицинска статия в нета.

— Татко! — провиква се Мати и влиза вътре. — Отиваме у Саманта, става ли?

— Да се върнете за вечеря — отвръща той.

— Добре.

Отварям входната врата. Тримата претичваме през моравата и скачаме в колата на Ролинс. Още щом закопчаваме коланите, той излиза на заден от алеята и полетява към къщата на Саманта.

— Какво мислите, че става? — пита по едно време.

И аз се питам същото. Снощи, след като разбрахме, че Скоч е в съзнание, Саманта бе необичайно неразговорлива. След киното тръгна към Реджина, за да я разпита какво става. Предупредила я бях да пипа меко, но явно се бяха скарали. Канех се да й се обадя днес, но напълно изключих, като разбрах за смъртта на Скоч.

Спираме на паркинга и Ролинс намира местенце близо до входната врата на Саманта. Още щом изгася двигателя, изскачам от колата. Опитвам се да отворя, но вратата е заключена. Започвам да думкам с юмруци.

— Реджина? Сам? Вътре ли сте?

Никой не отговаря.

Някъде отвътре се чува шум от трошащо се стъкло.

После женски писък.

— Отдръпни се, Вий — нарежда ми Ролинс с дрезгав глас.

Правя крачка назад и се препъвам в някакъв храст.

Мати ме хваща за ръката, за да не падна.

Ролинс удря вратата с рамо, но тя не поддава. Опитва отново, но този път се засилва. Чува се изпращяване и тя се отваря. Той прави крачка напред и аз тръгвам след него.

Пред нас са стълбите за горния етаж.

Горе някой плаче.

Ролинс хуква натам, прескача стъпалата по две наведнъж. Двете с Мати го следваме по петите. Във всекидневната заварваме Реджина и Саманта. И двете хлипат. Стресната, Сам се обръща към нас. И едва тогава виждам пистолета в ръцете й.

— Какво, по дяволите, правиш, Саманта?

Ролинс се опитва да застане пред двете ни с Мати. Усещам как сестра ми ме сграбчва за ръката и я стиска до посиняване.

— Саманта е убила Скоч — крещи Реджина. — А сега иска да убие и мен, понеже знам истината.

— Млъкни! Млъкни! — пищи Саманта, насочила пистолета към Реджина.

— Какво говори тя? — питам Сам. — Това истина ли е?

Отказвам да го повярвам. Тя не е убийца. Дълго време ми беше най-добрата приятелка. Дори единствената. Не е способна да убие човек.

Или напротив?

— Ти… убила си Скоч?

Объркана накъде да насочи пистолета, Саманта се спира на някаква точка между нас и Реджина.

— Нямах друг избор — прошепва.

— Но… но защо?

— Защото не биваше да се събужда.

Опитвам се да схвана. Не мога да повярвам, че така се е уплашила Скоч да не издаде тъпата ни шега, че го е убила.

— Какво толкова е щял да каже, Саманта?

— Ясно беше, че ще говори с полицията. Нали вече беше признал на Реджина.

— Какво е казал на Реджина? — Сърцето ми блъска като чук в гръдния кош.

— Че онази нощ на Лукаут Пойнт го бутнах от скалата — отвръща Саманта.

За миг настава тишина, докато осмислям признанието й.

— Ти?

— Аз. — Гласът й пресеква.