Джил Хатауей - Чуждо влияние

— А как ще я намерим само по първо име и номера на колата?

Отварям най-долното чекмедже.

— Ето тук идва хубавото. Помниш ли онзи път миналата есен, когато Тийън дойде да те разпитва за… — Млъквам, преди да изтърся нещо за убийството на Софи. — Е, по една случайност ни остави дребен сувенир.

Изваждам чашата с картинка на Скуби Ду, от която полицаят пи вода онзи път, и бутам чекмеджето с крак.

— Стига бе. Можем да се плъзнем в ченге?

— Вече съм го правила — отвръщам. — На няколко пъти.

Мати се пресяга и взима чашата от ръката ми.

— Може ли аз да опитам? Никога не съм го правила в будно състояние. Винаги е било насън и дори не съм осъзнавала, че се плъзвам в друг човек.

Замислям се за миг.

— Ами добре. Защо не?

Помагам й да се настани на леглото, така че да не се нарани, когато загуби съзнание, и сядам до нея.

— Затвори очи. И дишай дълбоко. Трябва напълно да се отпуснеш.

Тя притиска чашата до гърдите си и стисва очи. След няколко секунди отваря едното.

— Нищо не става.

— Пробвай още няколко минути.

Окото се затваря.

Чакаме.

Нищо.

— Да не би да трябва да направя още нещо? — Мати се изправя в леглото.

— При мен обикновено така се получава — казвам и дръпвам чашата. — Дай да опитам. — Лягам на пода и слагам пръсти върху нащърбената боя на картинката. Само след секунди главата ми се замайва, сякаш някой ме тегли, иска да ме завлече надолу. Клепачите ми натежават и се склопяват, всичко изчезва.

Полицай Тийън седи зад някакво бюро вероятно в кабинета си. Отгоре има няколко семейни снимки. На едната той седи в лодка, прегърнал две момиченца, май близначки. Те държат по една въдица и се усмихват със съвсем еднакви усмивки — даже зъбчето, което липсва във всяка, е едно и също.

Никога не съм се замисляла за семейството на полицай Тийън. Дали затова се бе хвърлил с такава жар да разкрие какво се е случило със Софи Джейкъбс? Дали през цялото време си е мислел: „Ами ако се беше случило на някое от моите момичета?“. Мисълта, че е нечий баща, някак го прави по-човечен, по-достъпен.

На вратата се чука и полицай Тийън изръмжава:

— Влез.

Нисичка полицайка с тъмна коса и кафяви очи влиза предпазливо в стаята.

— Нося доклада, който поръчахте.

Той й прави знак да влезе. Полицайката носи кафява папка. Посочва й да я остави на бюрото.

— Благодаря — измърморва Тийън.

Тя кима и се кани да тръгва.

Сега е моят шанс.

Установявам контрол върху полицая и го принуждавам да каже:

— Чакай малко.

Жената спира.

— Би ли ми направила една услуга? Искам да провериш един регистрационен номер на автомобил. — Грабвам тефтер и химикалка и записвам номера на Даян, после откъсвам листа и го подавам на жената.

— Няма проблем — отвръща тя и го поема.

Когато излиза, накланям стола назад. Малко е скучно да седя в тялото на полицай Тийън. След няколко минути жената се връща.

— Заповядайте, господине — казва тя и излиза.

Прочитам името, изписано с печатни букви под регистрационния номер.

Даян Пристли.

Има и адрес.

Преди да напусна тялото на полицай Тийън, смачквам листа и го пъхам под един хартиен плик от „Макдоналдс“ в кошчето за боклук.

Щом се свестявам, скачам към бюрото и записвам адреса, преди да го забравя.

— Откри ли коя е жената? — пита Мати, останала почти без дъх.

— Даян Пристли. Живее на „Хокай стрийт“ 642.

— Че това е в другия край на града. Как ще стигнем дотам?

Измъквам телефона си и набирам номера на Ролинс.

— Не се тревожи. Погрижила съм се за всичко.

Къщата на Даян е малка и спретната. Около дървото в предния й двор са засадени розови циганчета 23 23 Вид саксийно и градинско растение с красиви ярки цветове. — Б.ред. . Синьото комби е паркирано в алеята и има далеч не толкова злокобен вид, колкото когато чакаше с включен двигател пред къщата.

— Искате ли да вляза с вас? — предлага Ролинс.

Каня се да кажа не, но после размислям. Имам склонност да се замесвам в откровено луди ситуации.

— Май няма да е зле.

Тримата излизаме от колата и тръгваме през моравата. От другата страна на улицата джафка някакво малко куче. Скупчваме се на предното стъпало и аз натискам звънеца.

Вратата се отваря и се показва Даян. Устата й висва, когато ме вижда.

— Силвия? Какво правиш тук?

Слагам ръце на кръста.

— Значи ме помниш.

— Естествено, че те помня. Какво има?

— Има няколко въпроса, на които се надявам да отговориш. Може ли да влезем?