Джил Хатауей - Чуждо влияние

— И дойде да ме вземеш — довършвам.

Тя кима.

— Тогава защо ме накара да ида на гробището посред нощ? При това в бурята?

Даян се привежда напред.

— Исках да демонстрирам силата си, за да ми повярваш, че притежавам същите способности като теб. А те заведох на гроба на майка ти, понеже ми се струваше неподходящото място да ти предам посланието й. Но приятелят ти се появи, преди да успея да се приближа. А и… Ако трябва да бъда честна, когато изоставих тялото си и се вмъкнах в твоето, още не валеше.

Мати ме хваща за ръката. Стисвам я.

— Искала е да ми предадеш нещо?

— Да ти кажа, че това умение е дарба, а не проклятие. И като всяко умение може да се използва и за добро, и за лошо. Искаше да знаеш, че вярва в теб и че можеш да си полезна на хората.

Усещам как очите ми се наливат със сълзи.

— Така ли е казала?

Даян се изправя и придърпва кутия със салфетки от масичката. Подава ми ги.

— Да, Силвия, точно така.

Дръпвам една салфетка и избърсвам очи. Мати ме прегръща. Докато се опитвам да се овладея, Ролинс също се намесва:

— Казахте, че има и други като Вий и Мати?

Даян кима.

— Може ли да се запознаем с тях? Искам да питам толкова много неща — казва Мати.

— Стига да желаете. Откакто доктор Уелс почина, групичката ни вече не се среща толкова често, но все пак поддържаме връзка, поне повечето от нас.

— Много искам да го направим — казвам.

На вратата се звъни.

— Вий? Би ли отворила?

Баща ми стърчи насред хола и човърка камерата. Човек би очаквал, че след като е детски хирург, ще може да усвои как се работи с една домашна видеокамера, но той вечно забравя къде е бутонът за приближаване.

— Добре.

Отварям вратата и виждам облечения в смокинг Ръс, той тъпче от крак на крак и стиска пластмасовата кутийка с бялата роза, с която ще закичи сестра ми. Изглежда страшно притеснен и сладък.

— Мати готова ли е?

— Почти. Няма ли да влезеш?

Той подръпва яката си.

— Става.

Тримата — татко, Ръс и аз — чакаме в хола сестра ми да слезе по стълбите.

— Ето я, идва мис Америка — прогърмява гласът на баща ми, когато Мати се появява горе.

— Татко! — прекъсва го уж възмутено тя, но се усмихва. Изглежда умопомрачително в червената си рокля без презрамки.

Направо се стряскам, като виждам колко пораснала изглежда, макар да знам, че през последната година, й се наложи да се държи като възрастен човек. Вероятно и баща ми си мисли същото, понеже широката му усмивка леко потреперва. Бързо я скрива зад камерата и започва да снима.

Мати повдига полите на роклята си, за да не се спъне по стълбите. Долу я чака Ръс с цветето. Нервно го забожда за роклята й.

— Ау — изохква тя и когато той я поглежда ужасено, го успокоява: — Шегувам се.

Тръгват към вратата, но баща ми ги спира:

— Чакай малко. Обещах на Лидия да те види, преди да тръгнеш.

Уж подразнена, Мати се връща, но е очевидно, че се наслаждава на всяка минута от представлението. Побутва Ръс към кабинета на баща ми и оттам се обаждат на леля ми по Скайп. Стоя на прага и наблюдавам.

— О, божичко, и двамата изглеждате зашеметяващо! — изпищява Лидия и плясва с ръце. После млъква и проточва врат, сякаш търси някого. — Къде е Ролинс?

Мати ми хвърля кос поглед.

— Тези двамата са над тия неща. — Сарказмът й е ясно доловим.

Доста поспорихме на тази тема. Мати ме умоляваше да отида на бала, но аз упорито отказах. Все още имам гаден вкус в устата от онзи случай с розовото потниче и късата поличка в киното. Решила съм никога повече да не действам в разрез с инстинкта си, а интуицията ми нашепва, че училищните балове са нещо ужасно.

— Ще си стоим у дома и ще гледаме „Кери“ 24 24 Филм на ужасите от 1976 година, екранизация на едноименния роман на Стивън Кинг. — Б.ред.

Лидия се нацупва.

— Колко сте скучни! — После се обръща към Мати: — Забавлявай се много, миличка.

— Точно така възнамеряваме да направим! — Мати хваща Ръс под ръка и двамата се изнизват покрай мен.

— Да внимаваш! — подвиква баща ми. — И да не забравиш, че трябва да се прибереш преди два.

— Охо — възкликва Лидия. — Доста си охлабил правилата, откакто си заминах.

Баща ми ме прегръща през рамо.

— Понеже са ми чудесни момичета.

Лидия накланя глава на една страна и се усмихва.

— Вярно си е.

— Вий! — крещи Мати от фоайето. — Ролинс дойде.

— Отивай да го посрещнеш — нарежда ми Лидия.

— Ще си поприказваме по-късно — казвам й. Откакто се върна в Калифорния, се чуваме поне два-три пъти седмично. Кани се пак да ни дойде на гости през лятото, но този път ще доведе и годеника си.