Джил Хатауей - Чуждо влияние

— Добре ли си?

— Аха. Чух го да говори с Рандал Фриц. Готвеха си стратегията за купона довечера.

— Боже, колко вълнуващо — възкликва Ролинс.

— Именно — отвръщам. — Притесняваш ли се за довечера?

Ролинс захапва за миг обецата на устната си.

— Не.

— Да бе.

Той въздъхва.

— Май и аз съм ти като бял ден. Не че се притеснявам. По-скоро съм неспокоен. Ами ако никой не се обади в студиото? Ако се наложи цяла вечер сам да си говоря? Или се окаже, че хич не ме бива?

Подавам му да си пийне от бутилката. Пръстите му докосват моите, когато я поема, и по гръбнака ми преминава тръпка, колкото и изтъркано да звучи. Но факт е, че точно това се случва. Дръпвам ръка, надявайки се да не е забелязал.

— Като бял ден съм ти — повтаря той и ми връща бутилката.

— Така си е.

За вечеря има любимото ми: домашна пица със зелени чушки.

Гледам как баща ми и Мати свеждат глава за молитвата. Кръстчето, което виси от врата на Мати, онова — маминото, улавя светлината на стария полилей над масата. Донесен бе от мама както повечето неща вкъщи от един битпазар.

— Как мина операцията? — пита Мати, когато приключват с молитвата.

За мое облекчение, баща ми не навлиза в подробности, както прави понякога, когато коментира особено интересен случай. Много сериозно приема лекарската си клетва и никога не споменава имената на пациентите, но пък рядко се сдържа да не сподели колко гладко е минала дадена операция или как някоя от сестрите насмалко да оплеска всичко.

— Общо взето, както се очакваше — казва. — Надявам се решението на родителите да не се окаже прибързано.

Замислям се за бебенцето в реанимацията. Сърцето ми се свива от жал.

— А как беше в училище? — пита баща ми на свой ред.

Мати отваря уста, преди да успея да кажа нещо.

— Още в първия час ме свиха страшни менструални болки — простенва тя театрално. — Наложи се да ходя до сестрата, тя ми даде адвил и ме накара да си легна за малко.

Баща ми май съжали за проявеното любопитство. Обръща се към мен.

— Ами ти, Вий? Добре ли ти мина денят?

Кимам и отхапвам голяма хапка пица. Дявол да ме вземе, ако им разкажа за странното преживяване в часа по английски. Или за това, че се озовах в Скоч. Решила съм да отдам и двете събития на отказването на кафето. Нито баща ми, нито Мати са наясно, че допреди няколко седмици гълтах по двайсет-трийсет таблетки кофеин на ден в отчаян опит да стоя будна, за да не се плъзна в някого.

— Учихме определението на думата „мотив“ — казвам вместо това.

Баща ми накланя глава. Може би предпочита да слуша за цикъла на Мати вместо за литературните термини, които изучаваме.

— Добре, добре — взе парчето пица и отхапа.

— Хей, някой от вас да е виждал учебника ми по астрономия?

И двамата клатят глава.

След това ядем в мълчание.

Дълго след като съм изплакнала и заредила чиниите в миялната, лежа просната върху леглото. Будилникът ми сочи десет часа и три минути. Следобед изрових един прашен стар радиоприемник от кабинета на баща ми и сега въртя копчето и търся честотата на Кей Ар Ен Кей. Но улавям само шум. Завъртам го в другата посока и накрая откривам канала… и чувам познатия глас.

Ролинс.

Говори за това колко абсурдно нещо са баловете — каква лудост е момчетата да харчат доходите си за цели седмици, за да платят шейсет долара за билет и още поне стотачка за костюм и двайсетачка за букетчето. Някои идиоти даже наемат лимузина за случая. Тая реч съм я слушала милион пъти. Ъгълчетата на устните ми неволно се извиват в усмивка. Затварям очи и се оставям познатата мелодия на гласа му, на думите му, да ме обгърне.

— А колежката ми Ана не е съгласна — казва Ролинс.

Очите ми рязко се отварят. Коя е тази Ана?

Ролинс продължава.

— Донякъде я разбирам. Има известна романтика в цялата работа. Понеже уж се предполага да накараш момичето да се почувства като принцеса и прочее простотии. Работата е там, че ако действително харесваш някого, не би трябвало да харчиш една торба пари, за да го докажеш. Защо просто не си вземете два филма на ужасите и не си направите малко пуканки?

Ухилвам се широко. Точно това правим всеки петък вечер: гледаме филми на ужасите и ядем боклуци. Кръстили сме си го „петъка на ужасите“. Неволно се замислям дали в думите му няма някакъв скрит смисъл. Дали не се опитва да ми каже нещо, да ми намекне, че все още изпитва чувства към мен? Или сценарият е напълно хипотетичен? Празни приказки, колкото да запълва ефирно време?