Джил Хатауей - Чуждо влияние

Дръпвам възглавницата и я притискам към гърдите си.

— Както и да е, сигурен съм, че ви писна да дрънкам на тая тема. Затова вместо да продължавам, ще ви пусна една песен, която за мен лично е олицетворение на романтиката. Така. Everlong на „Фу Файтърс“ 6 6 Американска рок банда от Сиатъл, формирана от бития барабанист на „Нирвана“ Дейв Грол след смъртта на вокала на групата Кърт Кобейн. — Б.ред. . За вас, мили непослушни дечица, които още не спите, въпреки че утре сте на училище. Ето така трябва да звучи едно истинско рок парче.

И докато старото радио вибрира от началните акорди, аз затварям очи. За мен ли е тази песен? Песен за това как чакаш и мечтаеш, и копнееш по някого от толкова отдавна? Възможно ли бе Ролинс все още да изпитва чувствата, за които ми бе признал през онази октомврийска вечер? Или е срещнал друг, някой, който е готов да го обича на свой ред?

Музиката буквално ме залива и в главата ми неканен изскача нелеп образ. Ролинс в старомоден смокинг и аз в блестяща черна рокля. Плавно се полюшваме на фона на музиката твърде бавно за енергичния ритъм.

Този сън не е като другите.

Вместо пътник съм на шофьорското място. Воланът е твърд и неподатлив в ръцете ми и във въздуха се носи отчетливият мирис на ванилия като от ароматизатора, който сестра ми бе сложила в колата на баща ни, когато започваше да я учи да кара.

Освен това не карам по междущатската както обикновено. Движа се по някакъв непознат странен селски път. Чакълът хрущи под гумите. Отстрани препускат царевични ниви — размазани сенки в тъмнината. По някаква причина колата лети напред все по-бързо и по-бързо. Трябват ми няколко секунди, за да осъзная, че кракът ми здравата е настъпил газта.

Луната лее светлина и всичко — от орнаментите на дървената ограда, която изскача в полезрението ми отляво, до сладникавата миризма, — всичко е твърде реално. Решавам да експериментирам и завъртам волана рязко надясно.

Гумите послушно завиват и стомахът ми се качва в гърлото, напълно съм парализирана. Колата се обръща в канавката, но не спира. С периферното си зрение виждам телефонен стълб и когато той се блъсва странично в колата, остра болка жилва ръката ми и гърдите там, където ме пристяга коланът. Главата ми се удря в стъклото и всичко причернява.

Когато се свестявам, напразно се озъртам за познатите очертания на стаята си, за телескопа и стария мамин люлеещ се стол. Вместо това виждам единствено ароматизатора, който се люлее на сантиметри от лицето ми, опръскан с кръв.

Изправям се и болката пронизва мъчително главата ми. Разтреперана, посягам към огледалото и го накланям, за да се огледам. Лицето ми е бледо на лунната светлина, набраздено от струйки черно-червена кръв, които бавно пълзят надолу.

Не е сън.

Това действително се случва.

Как, по дяволите, съм се озовала тук? Последното, което помня, е, че се унесох на фона на гласа на Ролинс по радиото. Как е възможно да съм станала, без да осъзная, да съм слязла тихичко по стълбите, да съм се измъкнала през вратата и да съм се качила в колата на баща ми?

Няма никакво обяснение.

Стреснато се оглеждам за телефона. Ако някак съм успяла да се кача в колата и да шофирам до тази пустош, може би съм имала здравия разум да го взема. Но в хлътнатината при лоста няма нищо, нито на пода. Отварям жабката и ровя из документите и застраховките на баща ми. Нищо.

Отварям вратата и с мъка се измъквам навън в хладната априлска вечер. Вятърът реже през тънката ми тениска. Пъхам глава обратно в колата и дръпвам пуловера с емблемата на Университета на Айова, който баща ми е оставил на задната седалка. Не ме стопля особено, но е по-добре от нищо.

Къде съм?

Чакъленото шосе се точи до безкрай и в двете посоки. В небето ярко свети Голямата мечка. Съзвездието на майката мечка. Кара ме да се чувствам по-малко самотна. Обръщам се и виждам зад гърба си заревото на града. Тръгвам по шосето към светлините. Мислите ми препускат, опитвам се да навържа нещата.

Странните преживявания не са нещо ново за мен. Свикнала съм неочаквано да се озовавам в чужди тела и да се налага бързо да се ориентирам къде, по дяволите, съм се озовала и какво точно правя. Но това е друго. Не съм се плъзнала. Не съм в чуждо тяло. В моето собствено съм. Сякаш… някой друг е превзел тялото ми и ме е накарал да открадна колата на баща ми и да тръгна извън града.

Сякаш някой друг се е плъзнал в мен.

В крайна сметка чакълестото шосе преминава в павирано и над главата ми изниква табела.