Джил Хатауей - Чуждо влияние

Шосе №6.

Май съм на няколко километра южно от града.

За миг зрението ми се замъглява и се налага да разперя ръце, за да запазя равновесие. Може би съм изгубила твърде много кръв при удара. Поемам си няколко дълбоки глътки въздух и — почувствала се малко по-добре — продължавам напред. Босите ми крака, които хич не са във форма да бъхтят километър след километър, са изтръпнали. Направо не ми се мисли в какво състояние ще са утре.

Не спирам да разсъждавам, да се опитвам да разбера кой би могъл да се вмъкне в тялото ми, а също и защо. Откакто се научих да насочвам действията на хората, докато съм в съзнанието им, все се питам какво ли се случва с истинския собственик на тялото. Някъде другаде ли отива? Или просто губи съзнание?

Помня как веднъж се плъзнах в баща ми — беше излязъл да потича. Толкова се изненадах, че съм се озовала в тялото му, че изгубих равновесие и той се препъна и падна. Приземи се на някакво стъкло от бутилка и си сряза коляното. А аз моментално се върнах в своето тяло.

Изтичах до входната врата и го заварих отпред съвсем замаян. Посочи ми коляното и каза, че явно е колабирал, както е тичал. Тъкмо си привършвал обиколката около квартала и в следващия момент се озовал с разкървавено коляно на платното… А сега се питам дали не е имало някакъв кратък миг между тичането и падането, в който съзнанието му е помътняло и той се е почувствал по-особено. Както се бе случило на мен днес в часа по английски.

Възможно ли беше някой да се е вмъкнал в мен, докато съм спяла, и да ме е довел тук? Но как е възможно? Никога не съм срещала друг, който да умее да го прави, а, вярвайте ми, достатъчно съм ровила из интернет. Каква бе вероятността да има и друг като мен? При това да има достъп до нещо, което съм докоснала и върху което съм оставила отпечатък? Защото именно това бе нужно, за да може друг да се вмъкне в мен.

Не. Невъзможно. Явно става нещо друго.

Отпред нещо блясва и ме заслепява. Фарове! Размахвам ръце над главата си с надеждата жълтият ми пуловер да е достатъчно ярък, та шофьорът да реагира навреме.

— Хей — извиквам. — Помощ!

Колата намалява и виждам, че е черешовочервен мустанг, ретро модел. При вида й в главата ми нахлуват болезнени спомени. Возила съм се в този автомобил — във вечерта на първия бал за миналата година, ако трябва да съм точна.

Страховете ми се потвърждават, когато шофьорът смъква дясното стъкло. Скоч Бекър се привежда към мен.

— Какво, по дяволите, правиш тук, Вий?

Не е сам. На задната седалка се е проснала Саманта Филипс — очевидно пияна — и пее химна на училището с полузатворени очи. От вътрешността на колата се надига острата миризма на алкохол.

— Защо не се качиш? — пита Скоч с гадна усмивчица.

Внезапно имам чувството, че отново съм на онази танцова забава. Изражението на Скоч е точно каквото и тогава, когато се събудих с вдигната пола, поне докато Ролинс не го цапардоса.

Отстъпвам назад. Имам чувството, че ще повърна. Обръщам се и се препъвам в канавката. Пред очите ми заиграват точки. Чувам, че вратата се отваря, и изпадам в паника. Инстинктивно хуквам да бягам, потъвам в царевичния лабиринт. Смътно усещам как твърдите листа режат босите ми крака. Но не забавям крачка.

— Вий! — провиква се Скоч. — Вий, полудя ли? Нищо лошо няма да ти направя!

Не му обръщам внимание и продължавам напред. Знам само, че съм сама насред нищото с момче, което миналата година най-вероятно се е опитало да ме изнасили. От челото ми тече кръв, напълно съм объркана. Искам единствено Скоч да се махне.

— Спри! — чувам Скоч да диша тежко зад мен. После крачките му се забавят и спират. — Нямам намерение да те гоня. Ако предпочиташ да стоиш тук цяла нощ, нямам нищо против. Както желаеш.

Стъпалата ужасно ме болят. Спирам да тичам и се заслушвам в дишането си. Дълги накъсани глътки въздух. Вдигам глава към звездите и се моля на Полярната звезда Скоч да ме остави на мира.

— Изкукуригала кучка — чувам мърморенето му, после отново стъпки, но този път се отдалечават. След малко двигателят пали. Скоч форсира няколко пъти и потегля.

Въздъхвам от облекчение и тръгвам обратно към шосето. Стоповете му избледняват в далечината и накрая изчезват.

Тръгвам към града, като насилвам краката си да се движат, макар всяка стъпка да е мъчение. Впивам поглед в светлините отпред. Имам чувството, че целта ми е на милиони километри, макар да знам, че не са повече от осем. Но и това е ужасно много, когато крачиш бос посред нощ.