Джил Хатауей: Чуждо влияние

Не ми е проговаряла и думичка от пожара, който избухна по време на купона у тях миналата есен. Дори колкото да ми благодари, че я измъкнах, преди пламъците да я погълнат. Само дето, неспособна да я извлека, сама бях припаднала, та се бе наложило Ролинс да спаси и двете ни.

Сега седи и ме гледа втренчено, сякаш долавя, че се случва нещо странно, но не може да налучка какво точно. Несъзнателно усуква кичур червеникава коса около показалеца си. Накрая свива рамене и свежда глава над тетрадката.

А аз се вторачвам в ръцете си.

Треперят неудържимо.

Решавам, че всичко се дължи на липсата на кофеин, хващам химикалката и допреписвам текста от дъската.

В трети час, определен за самоподготовка, вече се чувствам смазана. Отказването на кофеина не е шега работа. Главата ми пулсира и копнея за чаша кафе с такава сила, че сякаш всяка вена в тялото ми стене. Искам единствено да се скрия някъде с учебника „Астрономията: космическа перспектива“, обаче не го намирам в шкафчето си. Сигурна съм, че е останал вътре след вчерашната самоподготовка, но сега го няма никъде.

Скривам се съкрушена в дъното на библиотеката и отпускам глава на чина, затварям очи. Дори успявам да се унеса за няколко секунди, преди библиотекарката да ме събуди с грубо почукване на крещящо червените си нокти по чина.

— Библиотеката не е спалня — сопва ми се тя. — Дръж си главата изправена. Ако нямаш какво да учиш, поне си намери нещо за четене.

Прехапвам език, за да не изтърся нещо, което вероятно ще ми навлече задържане след часовете, и изчаквам да се върне на гишето. Изправям се с въздишка, отивам до стелажа със списанията и си взимам един брой на „Спортс илюстрейтед“ 4 4 Популярно американско спортно списание с многомилионен тираж. — Б.ред. .

После, залепила изкуствена усмивка заради библиотекарката, се връщам на чина.

В продължение на няколко минути прелиствам страниците, без да виждам нищо. Ситният черен шрифт плува пред очите ми. И не след дълго главата ми отново клюмва. Но този път не заспивам. Този път е друго.

Усещам нещо върху страниците на списанието, някаква сила, която ме заставя да й се подчиня. И пропадам.

Около мен рязко изникват стените на гимнастическия салон. Бавно подтичвам редом до Рандал Фриц, деветокласник от отбора по футбол. Въздухът ритмично изпълва и напуска дробовете ми. Човекът, в който съм се плъзнала, отваря уста:

— Довечера ще е направо безумно, да знаеш.

Пак Скоч.

Уф, само той е в състояние да остави емоционален отпечатък върху изпокъсано спортно списание. За миг се питам с какво толкова съм вбесила вселенските сили, та да се натъкна на този неандерталец цели два пъти в един ден. Но поне докато съм в тялото му, не надушвам гадния му дъх, което е нещо.

Досещам се, че Скоч говори за тазвечерния грандиозен купон в горичката в покрайнините. Цяла седмица всички само за това говорят. Не че аз смятам да ходя.

— Знам, пич. Нямам търпение.

Преди да успея да чуя още нещо, се връщам в собственото си тяло, което безкрайно ме радва. Никак не желая да слушам Скоч и Рандал да точат лиги по това как ще се напият довечера или кои момичета смятат да изчукат.

Отвратителни са.

Лежа на земята под пейките на игрището и чакам Ролинс. Това е тайното ни местенце между боклуците и изсъхналите листа, довени от вятъра. Не е кой знае какво, но е по-добре от столовата, където незнайно защо вечно мирише на зеле и единственото ни забавление би било да наблюдаваме как спортистчетата се надпреварват кой ще изяде повече парчета мазна пица с пеперони.

Чувам стъпки и отварям едно око.

— Нося ти нещичко — казва Ролинс. Протяга ми бутилка „Маунтън Дю“ 5 5 Газирана безалкохолна напитка. — Б.ред. .

— Ах ти, проклет изкусителю — измърморвам.

След дълъг вътрешен спор решавам, че безалкохолното все пак е по-добре от кафе, а и че може би точно това ми е нужно, за да изкарам деня. Развинтвам капачката и отпивам дълга глътка.

Избърсвам уста с опакото на ръката си.

— Благодаря.

Ролинс свива рамене.

— Реших, че май имаш нужда от нещо такова, ако се съди по вида ти тая сутрин.

— Явно съм ти ясна като бял ден. Плъзнах се в Скоч Бекър в трети час. Днешният ден е доста скапан.

Ролинс ме поглежда угрижено. Той е единственият човек на света, който знае какво ми се случва. Когато му казах, направо полудя, още повече като разбра, че съм се вмъквала и в него, и то докато къпеше прикованата си към инвалидна количка майка, но откакто свикна с мисълта, невероятно много ме подкрепя.