Джил Хатауей - Чуждо влияние

Долу баща ми стои пред кухненския плот с гръб към мен. Тъмната му коса стърчи рошава като на малко момче. И макар да е правил омлет по денвърски достатъчно пъти, та да може да изрецитира рецептата отзад напред, пръстът му лекичко следи редовете в оранжевата готварска книга, отворена на плота.

Книгата на мама.

Връщам се обратно в коридора, после тръгвам отново към кухнята, влачейки шумно крака, за да ме чуе. Когато влизам, виждам, че е затворил книгата и я е върнал на мястото й между зехтина и бурканчетата с екзотични подправки.

— Добро утро — прогърмява гласът му. — Как спа, Вий?

Бих могла да му разкажа за кошмарите, но не искам да го тревожа точно преди операцията. Съзнанието му трябва да е бистро, когато оперира деца. Да е в състояние да забрави всичко, включително собствените си момичета у дома.

— Добре — отвръщам, после дръпвам късче бекон, сложено да изстива върху пласт кухненска хартия, и го пъхам в устата си. Хрупкавото месо се разтапя с възхитителен солен вкус върху езика ми. — Ммм — измърморвам и си взимам още едно парченце.

— Мати будна ли е?

— Ъм, не още — казвам. — Ще ида да я вдигна.

Качвам се горе и размахвам късче бекон под носа на Мати. Тя сбръчква чело и завърта глава наляво-надясно. После отваря едно око.

— Много си жестока, да знаеш. Сънувах, че се натискам с капитан Джак и изведнъж езикът му се превърна в парче бекон.

Разсмивам се и пъхам бекона в устата си.

— Че какво лошо има? Така хем се целуваш с Джони Деп, хем си хапваш бекон.

Тя мята една възглавница към мен.

— Отвратително.

Когато сядаме на масата, още се кикотим. Баща ми слага три подложки, три чинии, три чаши. От много отдавна вече не сме четирима. И вече почти не ме боли, когато погледна стола до прозореца — онзи, на който тя седеше навремето.

— Какво ще оперираш днес, татко? — пита Мати, макар да знае, че предпочитам да не слушам за операции на масата, особено когато дъвча бекон. После ми изплезва оплескан с яйце език и ми става ясно, че ми връща за проваления сън.

— Полидактилия 2 2 Наличност на повече от пет пръста на ръката или крака. — Б.ред. — отвръща баща ми. И като вижда неразбиращите ни изражения, пояснява: — Момиченцето се е родило с шести пръст на дясната ръка. Днес трябва да отстраня излишния.

Слагам вилицата си на масата.

— Опитах се обясня на родителите, че ще е най-добре да изчакат да порасне малко — продължава баща ми. — Но не им се иска да живее с дефект. А и мога ли да ги виня? В нашето общество никак…

— Значи родителите са готови да поемат риска от операцията, само и само да махнат някакъв си пръст? — Явно и Мати е шокирана като мен.

Струва ми се ужасно да срежат бебето, просто за да пасне в калъпа, възприет от обществото. И понеже родителите й не се чувстват комфортно с външния й вид, ще я принудят да влезе в нормата. Интересно какво щеше да се случи, ако някой бе разбрал, че ще мога да се плъзвам в чужди тела, преди още да се родя? Дали родителите ми щяха да решат, че съм непоправимо увредена? И ако имаше вариант да ме оперират, за да си бъда нормална, дали щяха да поискат такава операция? Подозирам, че мама не би се съгласила, понеже си мисля, че и тя е имала същата способност. Най-редовно припадаше. Обзалагам се, че и тя като мен се е оказвала всмукана в главите на другите, в живота на другите. Жалко, че си отиде, преди да мога да я попитам. Сега няма как да разбера. Всеки път, когато повдигна темата пред баща ми, той мигом заговаря за друго.

Той не вярва, че съм в състояние да се вмъквам в чуждо съзнание. Опитах се да му кажа още в началото, когато всичко започна, но той ме прати на психолог, който заяви, че се опитвам да привлека внимание след смъртта на мама. Старая се да му простя за това, задето реши, че лъжа, задето ме отблъсна, когато имах най-голяма нужда от него. Но понякога гневът все пак се надига и имам потребност да поставя известна дистанция помежду ни.

— Родителите предпочитат да елиминират проблема, преди момиченцето да стане достатъчно голямо, че да си спомня — обяснява баща ми.

— Отивам да се къпя — казвам и бутам стола назад.

И двамата ме гледат как взимам чинията и чашата, изплаквам ги и ги пъхам в миялната, а после тръгвам с натежали крака към горния етаж. Безсънната нощ започва да ми тежи и копнея да се пъхна обратно в леглото.

Но Ролинс, най-добрият ми приятел, ще пристигне след половин час и това донякъде ми ободрява. Той винаги знае как да ме разведри.

— Ужасно изглеждаш — възкликва Ролинс, когато отварям вратата на стария му сребрист таурус и се пъхам вътре. Подава ми стиропорена чашка с кафе. — Безкофеиново — казва. — Както поръча. Не знам как я пиеш тая гадост.