Ричард Касъл - Убийствена жега

Руук обаче не вдигна телефона. Когато спря да звъни, а името й изчезна и екранът угасна, го обзе меланхолия. След това той неловко се намести — беше му неудобно заради лепенката, притиснала китките му към облегалките на стола.

— Само голям отворко ще си сложи такова нещо на телефона — проточи тексасецът.

— Като не ти харесва, пусни ме и ще го сменя — отвърна Руук, а Джес Риптън се извърна от шкафа, който претърсваше.

— Хайде да млъкнеш.

— Мога да му залепя устата, ако искаш, Джес.

— И тогава как ще ни каже къде е?

— Ясно, разбирам — каза тексасецът. — Обаче една дума да кажеш…

Джес Риптън и Ранс Юджийн Улф продължиха да обръщат апартамента на Руук с главата надолу, отново търсейки последната глава от ръкописа на Касиди Таун. На другия край на стаята Стената беше коленичил до един рафт с DVD-та и дори няколко допотопни видеокасети, които Руук вече нямаше на какво да пусне. Риптън събори всичко на пода и когато рафтът се изпразни, се обърна към Улф.

— Абсолютно ли си сигурен, че го видя с него?

— Да, сър. Излезе от таксито с плик в ръка — същият, с който излезе от куриера.

— Ти си ме следил? — попита Руук. — От колко време?

Улф се усмихна.

— Бих казал достатъчно. Не е трудно, особено като нямаш представа, че вървят подире ти.

Той се провря зад бюрото, очевидно без да изпитва никакъв дискомфорт и Руук приписа това на силни болкоуспокояващи, голяма издръжливост или и двете. Улф носеше нови сини дънки, прилепнали по стройните му крака, и каубойска риза с перлени копчета. Като аксесоар носеше нож тип бокс в кожен калъф и най-обикновена превръзка за ранената си ръка. Когато здравата измете всичко от бюрото му с изключение на лаптопа, Руук забеляза и малокалибрения пистолет на кръста му.

Всички предмети, които двамата с Ники бяха подредили така грижливо — чашата с моливите, снимките, телбодът, лепенката и дори телефонът му — се изсипаха на килимчето до краката на тексасеца. Той обърна лаптопа към себе си и се наведе, за да прочете черновата на статията за Касиди Таун, а в това време Риптън стана от пода.

— Къде е, Руук? Пликът.

— Беше пратка от Телешоп, не те зася…

Тексасецът го зашлеви през устата толкова силно, че вратът му изхрущя. Замаян, той няколко пъти стисна очи и пред тях се завъртя калейдоскоп от светлинки. Усети вкуса на собствената си кръв и подуши „Олд Спайс“. Когато се опомни, не беше потресен от изненадата или от непредвидената светкавичност на удара, а от това, че след като го зашлеви, Улф се върна към статията, сякаш нищо не се беше случило. Контрастът ужаси Руук до мозъка на костите.

Известно време седя мълчаливо, докато Джес разпердушинваше кабинета му, а тексасецът четеше статията му на една ръка разстояние. Когато приключи, той каза на Риптън:

— Информацията от онази глава изобщо не се споменава.

— Информация за какво? — попита Руук и потръпна, когато Улф затвори капака на компютъра.

— Отлично знаеш за какво — каза Риптън, огледа бъркотията на пода, наведе се и вдигна недовършения ръкопис на Касиди Таун, изпратен от редактора. — За онова, което е написала в последната глава от това нещо.

Той пренебрежително го захвърли на бюрото. Дебелият ластик, който придържаше страниците, се скъса и те се разпиляха.

— Така и не го получих. Касиди не го е пратила в издателството.

— Знаем — небрежно каза Улф. — Преди няколко дни тя сподели това с нас.

Не беше нужно Руук да се замисля, за да си представи ужасяващите обстоятелства около това признание. В главата си видя как връзват и изтезават Касиди, а тя не им казва нищо, преди да я убият, и се замисли как дори последните й действия бяха в пълно съзвучие с характера й. Беше ги уверила, че наистина съществува нещо ценно, което им трябва, отнасяйки тайната на местоположението му в гроба.

Риптън кимна на Улф, той излезе от стаята и се върна със старомодна кожена лекарска чанта в ръка. Беше черна, захабена, с печат във формата на лечителски жезъл и буквата V. Руук си спомни доклада от ФБР, който гласеше, че бащата на Улф е бил ветеринар. И че синът обича да измъчва животни.

— Казах ви, че не е у мен.

Джес Риптън присви очи, сякаш се двоумеше коя риза да избере.

— У теб е.

Улф сложи чантата на масата.

— Да помогна ли малко? — Той не успя да я отвори с една ръка и Риптън му помогна. — Благодаря.

— Току-що прочетохте статията ми. Ако знаех нещо, нямаше ли да го напиша? Как ще докажете отрицание?