Ричард Касъл - Жега

— Никога не е било другояче.

— И макар че се престорихте, че не е толкова важно, вярвате, че с тази кражба е свързано убийство.

— Да, престорих се, и да — така вярвам. Може би две убийства.

— Прекрасен оценител на картини, чудесна жена и професионалист, бе убита тази седмица.

Ники скочи на крака.

— Знаете ли нещо за това?

— Не, с Барбара се познавахме бегло от няколко спорадични срещи през годините. Но бе сред най-добрите. Да кажем, че като зная за връзката на смъртта й с разследването ви, ще се ангажирам още повече с това да ви помогна.

— Благодаря ви. Моля, обадете се, когато откриете нещо.

— Детектив, вече имам информация. Вярвайте ми, не бих губил и своето, и вашето време, ако не можех да ви предложа нещо още сега.

Ники отвори тефтера си.

— Някой опитвал ли е да продаде картините?

— И да, и не — отвърна Каспър. — Някой току-що е продал една от картините, тази на Жак-Луи Давид. Ала продажбата се е случила преди две години.

Ники закрачи напред-назад.

— Какво? Напълно ли сте сигурен?

Последва пауза и половина преди някогашният крадец да отговори.

— Мила моя, помислете какво знаете за мен и преценете дали наистина ви трябва отговор на този въпрос.

— Взимам си бележка — каза Ники. — Не се съмнявам във вас, просто съм объркана. Как може картината да е била в колекцията на Матю Стар, ако е била продадена преди две години?

— Детектив, вие сте умна. Доколко ви се отдава математиката?

— Доста.

— Тогава ви съветвам да посмятате.

Каспър затвори.

Рецепционистката на Стар риъл естейт дивелъпмънт се включи отново на телефона и уведоми детектив Хийт, че Пакстън ще се обади всеки момент. Ники се чувстваше като на каишка. Не я успокояваше дори мелодията на Анита Бейкър, която звучеше на телефонната линия. Не за пръв път й се струваше, че животът й се движи с различно темпо от околния свят. По дяволите, не бе дори за пръв път днес.

Най-сетне се чу сигнал „свободно“.

— Извинявайте за забавянето. Връзвам гащите на много от заниманията на Матю.

Това би могло да значи много неща, помисли си тя.

— Обаждам се за последно, обещавам.

— Няма проблем, честно. — След това се засмя и рече: — Макар че…

— Макар че какво?

— Чудя се дали няма да е по-лесно, ако просто си преместя офиса в участъка ви.

И Ники се засмя.

— Би могъл. Имаш по-добра гледка, но пък ние имаме по-хубави мебели. Колко абсурдно, а?

— Ще си запазя гледката. Е, кажете как да ви помогна, детектив.

— Надявах се да потърсите името на компанията, застраховала колекцията на Матю.

— Няма проблем. — Той направи пауза. — Но си спомняте, че ме беше накарал да прекратя застраховката.

— Да, зная. Просто искам да ги питам дали са пазели снимки от колекцията, за да мога по тях да издиря картините.

— О, снимки, вярно. Така и не ми хрумна. Добра идея. Имате ли химикалка?

— Чакам.

— Агенция Гот Америкън, тук в Манхатън. — Тя чу тракане по клавиши и той продължи: — Гогова ли сте за телефонния номер?

Когато го записа, Ники каза:

— Може ли още един въпрос? Ще ми спестиш едно обаждане по-късно.

По гласа му личеше, че се усмихва, когато рече:

— Съмнявам се, но давайте.

— Наскоро да си давал чек на Кимбърли Стар, за да купи пиано?

— Пиано? — И повтори: — Пиано? Не.

— Е, купила е. — В ръката й имаше криминоложка снимка от хола на Стар. — Цяла прелест. Стейнуей Карл Лагерфелд.

— Кимбърли, Кимбърли, Кимбърли.

— Такива се продават за по осемдесет хиляди. Как е могла да си го позволи?

— Добре дошла в света ми, детектив. Не е най-откаченото й хрумване. Искате ли да ви разкажа за състезателната лодка, която си купи миналата есен?

— Но откъде се сдобива с парите?

— Не и от мен.

Ники погледна часовника си. Навярно можеше да се свърже със застрахователите преди обед.

— Благодаря, Ноа, това ми трябваше.

— До следващия път, искате да кажете.

— Сигурен ли си, че не искаш да си имаш бюро при нас? — попита тя. И двамата затвориха със смях.

Хийт завърши своето „Дааа!“ с юмрук във въздуха, когато Роули приключи справката с управителя на архивите от Гот Америкън. Оказа се, че не само поддържат задължителна фотографска документация на застрахованите колекции, но и я пазят седем години след прекратяване на застраховката.

— Колко скоро можем да ги вземем?

— По-бързо, отколкото притопляш храната ми — отговори Роули.

Тя го притисна.

— Колко скоро?

— Управителят на архивите ми ги изпраща по електронната поща.