Ричард Касъл - Жега

Ники схвана шегата, но гледката не я бе оставила в настроение за бъзици. Каквото и да е бил някога, сега Витя Поченко беше мъртъв човек. Всяко лично облекчение от това, че бе в безопасност, си оставаше лично. А той бе в категорията „жертва на престъпление“ и заслужаваше справедливост като всеки друг. Една от професионалните дарби на Ники бе да държи под ключ чувствата си. Отново погледна Поченко и осъзна, че ще й трябва не само ключ, но и две-три по-здрави резета.

— Какво имаме? — попита тя.

Лорън направи знак на Ники да мине от другата страна на пейката.

— Един изстрел в тила.

Небето просветля ваше и зората даваше по-добра възможност за оглед.

— Ето изгарянето от дулото.

— Да. Било е много отблизо. Забележи и позата. Голяма пейка, цялата за него, а е седял чак в края.

Хийт кимна.

— Някой е седял с него. Няма ли следи от борба?

— Никакви — каза патоложката.

— Значи, за да се доближи толкова, трябва да е бил приятел или сътрудник.

— Доближил се е достатъчно за изненадваща атака — каза Очоа. — Колкото да застане зад него и: пук. — Посочи зад тях, към магистралата, която вече се пълнеше с пътуващи от предградията. — Няма свидетели, шумът от движението е заглушил изстрела. Не видях и улични камери, насочени насам.

— Ами пистолетът? — попита Ники.

— Малокалибрен — отговори Лорън. — Ако ми опреш дуло в тила, за да ти кажа веднага… двадесет и пети калибър, струва ми се.

— Лорън, скъпа, трябва по-често да излизаш.

— Бих, но работата е, хм, оживена. Това изгаряне и счупеният пръст твоя работа ли са? — Хийт кимна и патоложката продължи: — Трябва ли да знам още нещо?

— Да — каза Очоа. — Не се изпречвай на пътя на Ники Хийт.

Руук ги чакаше в участъка.

— Чух за Поченко. — Той склони глава тържествено. — Моите съболезнования за загубата ти.

Очоа се засмя.

— А, маймунката писач започва да се учи.

Ники отново игнорира черния хумор.

— Очоа, свържи се с хората, които сложихме да следят Майрик. Знаем, че е бил сътрудник на Поченко. Искам да знам къде е бил, когато дружката му е бил убит.

Очоа подпука телефоните. Руук й донесе чаша кафе от Дийн и Делука.

— Ето, обичайното ти. Без сметана и пяна, двойно, с аромат на ванилия.

— Знаеш какво ми е отношението към накипрените кафета.

— И въпреки това пиеш такова всяка сутрин. Толкова сложна жена.

Тя отпи.

— Благодаря. Много съобразително. — Телефонът й иззвъня. — Следващия път се сети за шоколадовите пръчици.

— Толкова сложна — повтори той.

Ники вдигна. Беше Роули.

— Две неща — каза той. — Отвън чака Агда.

— Мерси, сега излизам. А другото?

— Преди да си тръгна снощи, се изхрачих в китайското.

Агда Ларшон се бе издокарала за разпита. Носеше типично за Ийст вилидж 56 56 Квартал в Манхатън, известен с музикалната си сцена и нощния си живот. — Б.пр. облекло, както и розово-бял часовник за плажен волейбол на Суоч на едната китка и гривна от рафиа на другата. Тя завъртя възела и между палец и показалец и попита:

— Да не съм загазила?

— Не, просто формалност. — Бе вярно само отчасти. С този разпит Ники просто си подкопаваше разследването, но и искаше да си изясни един въпрос, онзи, който я човъркаше. Щеше, когато му дойде времето, да го зададе. — Как се справяте с всичко това? С това убийство и кражбата сигурно сте готова да се върнете в Швеция.

Агда поклати глава, за да демонстрира изумлението си.

— О, много е смущаващо, да? Но убиват и в моята страна също. Казват, почти двеста миналата година.

— В цялата страна?

— Да, не е ли ужасно? Навсякъде.

— Агда, искам да ти задам няколко въпроса за живота със семейство Стар.

Тя бавно кимна.

— Г-жа Кимбърли ми каза, че ще искате, когато и се обадих да й кажа, че ще идвам.

Ники наостри уши.

— Да не би да те предупреди да не говориш за това?

— Не, каза да говоря каквото реша.

— Така ли каза?

Детегледачката се изкиска и тръсна русата си глава, тъй че косата й се разпиля пред лицето.

— Всъщност каза, че няма значение, защото полицаите били некадърни и да го лапали. — Агда долови липсата на веселие у Ники и се намръщи преувеличено в опит пак да добие сериозен вид. — Казва каквото си ще, г-жа Стар.

И получава каквото си ще, помисли си Хийт.

— Откога работиш за нея?

— Две години.

— В какви отношения сте?

— О, може да е корава. Изведнъж, без нищо, ще ми викне, „Агда, заведи Матю оттук в парка“ или пък почуква на вратата ми, където спя, през нощта, „Агда, на Матю му стана лошо и повърна, ела да почистиш.“