Ричард Касъл - Жега

— Къде бяхте, когато е бил убит Матю Стар? Между дванайсет и половина и два и половина по обед?

— Започна директно, за да опита да хване Морган неподготвена.

Морган помисли за секунда и отвърна без никаква отбранителност:

— Спомням си точно къде. Бяхме с филмаджиите от фестивала Трайбека за дегустация. Спечелих договор за кетъринг на едно от партитата им тази пролет, а си спомням, защото дегустацията мина добре и се връщах насам, за да отпразнувам, когато чух за Матю.

Ники записа и продължи.

— След края на връзката ви имахте ли какъвто и да било контакт с г-н Стар?

— Контакт. Имате предвид, дали още сме се виждали?

— Да. Както и дали въобще сте общували.

— Не, макар че веднъж преди няколко месеца го видях. Той обаче не ме видя и не говорихме.

— Къде беше това?

— В Блумингдейл, на гишето за обяд на долния етаж. Отивах да си взема чай и го видях.

— Защо не говорихте?

— Беше с някого.

Ники отново записа.

— Познавахте ли я?

Морган се усмихна на досетливостта на Ники.

— Не. Можех да кажа едно здрасти на Матю, но ръката й беше на бедрото му. Изглеждаха заети.

— Може ли да я опишете?

— Руса, млада, хубава. Млада. — Позамисли се и добави: — А, имаше акцент. Скандинавски. Дания или Швеция, не съм сигурна.

Ники и Руук се спогледаха и тя усети как той наднича иззад рамото й, докато записваше в тефтера си „Бавачката?“

— Иначе не сте имали никакъв контакт, така ли?

— Да. Когато приключихме, приключихме. Но беше сърдечно. — Тя сведе глава към еспресото си, после пак погледна Ники и рече: — Глупости. Болеше неистово. Но и двамата бяхме възрастни. Поехме по пътищата си. Животът продъл… е… — Тя не довърши.

— Да се върнем в края на връзката ви. Вероятно не ви е било лесно в офиса. Уволни ли ви, когато приключи?

— Аз реших да си тръгна. Съвместната ни работа щеше да е пълна с неловки ситуации, а и хич не исках да понасям остатъците от офисните мълви.

— Все пак, имала сте сериозна кариера там.

— Там имах голяма любов. Поне така си повтарях. Когато това приключи, не бях толкова съсредоточена върху кариерата си.

— Аз бих побесняла — рече детективът. Понякога най-добрият начин да зададеш въпрос бе да не го зададеш.

— Наранена и крехка, да. Бясна? — Морган се усмихна. — Нещата приключиха за добро. Нали знаете подобни връзки, забавни, удобни, тръгнали наникъде? Осъзнах, че използвах своята, за да се пазя от други, както правех и с работата си. Знаете ли за какво говоря?

Ники се размърда неудобно в стола си и успя да пусне едно неутрално „хъм“.

— В най-добрия случай използвах връзката за заместител. А и годините не се движат назад. — Ники пак се размърда, питайки се как така тя се оказа смутената. — Но Матю бе добър с мен. Предложи ми огромна сума пари.

Ники се опомни и се върна към разпита — записа си да попита Пакстън за потвърждение.

— Колко ви даде?

— Нищо. Не ги приех.

— Не е като да са му трябвали — каза Руук.

— Не виждате ли? — попита го Морган, сякаш никога не би видял. — Взема ли парите му, цялата ни връзка е била заради тях. Не беше както говореха. Не беше, за да се издигам с крака във въздуха.

Руук настоя:

— Но пък е можело и никой да не разбере за тях.

— Аз щях да зная — рече тя.

Детектив Хийт записа отговора и затвори тефтера си. От чинийката й крещеше морковен тарталет и тя трябваше да го накара да млъкне. Докато махаше опаковката от долната част, тя посочи с глава пекарната и попита:

— Ами това? Не очаквах да намеря тук прочутата магистърка по финанси, гълтаща Ред бул като вода.

Жената се засмя.

— А, тази Морган Донъли. Тук някъде е. От време на време се появява и ме подлудява. — Приведе се над масата, към Ники. — Краят на онази връзка преди три години се оказа откровение. Преди това имаше знаци, но не им обръщах внимание. Например, някои вечери стоях в големия си ъглов офис на последния стаж на Стар пойнт, докато разговарям по телефона, с още два разговора на изчакване и десетина имейла за отговор. Поглеждах към улицата и си мислех, „Всички течи хора долу… Прибират се при някого.“

Ники тъкмо облизваше глазурата от единия си пръст. Спря.

— Хайде сега, кариеристка на върха, сигурно е било удовлетворяващо.

— След Матю можех да си мисля само, „Какво ми остана?“ Мислех си и за всичко, което ме подминаваше, докато обличах тежкарските костюми и правех кариера. Живота, нали разбирате? Е, това беше откровението. Един ден гледах „Добро утро, Америка“ и започна готварското им предаване. Правеха пайове и си спомних как като дете обожавах да пека. И така ми се случи, по пижама и пантофи, почти на трийсет, без работа, без връзка и — да си призная, — без тях, дори когато ги имах. Замислих се и реших, че е време за рестарт.