Ричард Касъл - Жега

На „Кълъмбъс съркъл“ движението щеше да е кошмарно, затова пое по обиколния, но по-бърз маршрут до управлението, като влезе в Сентръл парк от района на хотел Плаза и след това продължи на север. Общината забраняваше движението там до три следобед, така че тя караше като на неделен излет, включила климатика на максимум. На 71-а улица имаше полицейски барикади, но назначената там полицайка разпозна колата й на цивилен детектив и с помахване премахна една от бариерите. Ники спря до нея.

— Кого си ядосала, за да те сложат тук?

— Сигурно карма от минал живот — каза през смях униформената.

Ники погледна до себе си неотворената, замъглен, от капчици бутилка студена вода и я подаде на жената.

— Не се давайте, офицер — рече тя и продължи.

Жегата задушаваше всичко. Освен шепа освидетелствани бегачи и ненормални колоездачи, в парка властваха птички и катерички. Ники забави, докато подминаваше задната част на Метрополитън, и вгледана в склонената стъклена стена на мецанина се поусмихна, както винаги, когато си спомнеше сцената от „Как Хари срещна Сали“, където той я учи да казва на сервитьорите, че има много пипер в паприкаша. По ливадата млада двойка се разхождаше ръка в ръка и без да се замисля Ники спря колата и ги загледа. Просто бяха заедно, имаха цялото време на света. Когато у нея се събуди меланхолията, тя я сподави, натискайки педала на газта. Време бе да се връща на работа.

Когато Ники пристигна, Руук скочи от стола зад бюрото й. Личеше, че е чакал да се върне и поискал знае къде е била, имайки предвид, разбира се, „Защо не ме взе?“ Когато тя му отвърна, че е искала пак да разпита Ноа Пакстън, той нито се успокои, нито се опита да скрие нервността си.

— Виж, схванах, че не си най-големият почитател на работата ми с вас, но ми се ще да мисля, че съм доста полезен чифт очи и уши на тези разпити.

— Може ли само да спомена, че разследвам убийство? Трябваше да се видя насаме със свидетеля, защото исках да е открит с мен без допълнителните очи и уши, колкото и да са полезни, може би.

— Значи са полезни?

— Значи, че не е моментът да правиш всичко лично или да имаш претенции. — Тя го погледна и видя, че просто иска да разследва заедно с нея. Стори й се не толкова претенциозен, колкото сладък. Ники се усети, че се усмихва. — И да, понякога са полезни.

— Добре.

— Но не всеки път, ясно?

— До хубав извод беше стигнала, да не задълбаваме.

Роуч влязоха през вратата и Очоа каза:

— Имаме новини за Поченко.

— Кажи ми, че е на Райкърс Айлънд 36 36 Райкърс Айлънд — основният затворнически комплекс в Ню Йорк. — Б.пр. и не може да си намери адвокат — каза тя. — Какво открихте?

— Е, позна — каза Очоа. — Днес тип с неговото описание е задигнал половината стелаж с медикаменти в един „Дуейн Рийд“ 37 37 „Дуейн Рийд“ — верига аптеки. — Б.пр. в Ийст вилидж. — Имаме и запис от охранителна камера. — Роули вкара в компютъра си едно ДВД.

— Сигурни ли сме, че е той? — попита Хийт.

— Ти ми кажи.

Записът беше като поредица снимки на призраци, но едрият руснак се виждаше достатъчно ясно — пълнеше найлонов плик с мазила, след което се прокрадна през стелажа за първа помощ, за да си намери шини за пръста и бинтове.

— Типът не изглежда никак добре. Напомни ми да не се сбивам с теб — каза Роули.

— Или да не ти давам да ми гладиш ризите — добави Очоа.

Продължиха да се бъзикат. Докато някой не измислеше магическо хапче, черният хумор си оставаше най-добрият начин ченгетата да се борят с травмите си. Иначе работата им ги изяждаше живи. Ники би се присъединила, но още й бе твърде прясно, за да се смее с тях. Може би, ако можеше да види Поченко окован в каросерията на някой микробус, на път към доживотен затвор, нямаше да долавя миризмата му и да усеща на гърлото си дланите му с размерите на тигани. Тогава може би щеше да се смее.

— Леле, гледай го тоя пръст, ще повърна — каза Очоа. Роули добави: — Направо да отказва стипендията по пиано в Джулиърд.

Остроумният Руук бе нетипично смълчан. Ники провери какво става с него и забеляза, че я наблюдава със същия поглед, който имаше предната вечер на масата за покер, само че по-напрегнат. Тя млъкна и изпита нужда да се отстъпи по-далеч от… това, каквото и да бе.

— Добре, това определено е нашият човек — каза тя и се отдръпна, за да поразмишлява върху бялата дъска.

— А да споменавам ли, че е още в града? — попита Руук.

Тя предпочете да не му обърне внимание. Естествено, че можеше и да не го споменава, но от тревоги нямаше смисъл. Вместо това се обърна към Роули.