Крис Картър - Един по един

— Майкъл, къде точно намери часовника? — попита Хънтър.

Бриндъл му показа мястото.

Робърт легна на пода и погледна под леглото. Внимателно огледа мястото, където беше намерен часовникът, а умът му обмисляше вероятностите.

Пак няма логика в нищо.

Гарсия отиде от другата страна на леглото и застана пред завесите на цветя, в другия край на остъклената врата и ключалката, от които снимаше отпечатъци Дилън. Движението му разсея Хънтър и за момент вниманието му се съсредоточи върху черните обувки и чорапи на Карлос, които виждаше изпод леглото.

Тялото му се напрегна. Мисловният му процес премина от А до Я за една секунда.

— Не — промълви той, приковал поглед в обувките на партньора си.

— Какво? — попита Гарсия.

Хънтър се изправи и насочи вниманието си към завесите зад Карлос.

— Робърт, какво видя? — попита Гарсия.

— Обувките ти.

— Какво?

— Видях обувките ти, докато бях под леглото.

— Е, и?

Хънтър вдигна пръст, давайки знак, че му трябва минута, а после отиде по права линия до завесите и бавно ги разтвори. Коленичи и внимателно огледа пода.

— Да ме вземат дяволите! — процеди през зъби.

— Какво? — Майк пристъпи към него.

— Мисля, че прахът тук е разместен — отговори Робърт и посочи с показалец. — Вероятно от стъпка.

Бриндъл коленичи до него и огледа мястото на пода.

— Мамка му — каза той. — Мисля, че си прав.

— Смятам, че точно това е видяла Кристина — поясни Хънтър. — Обувките на убиеца. Не се е криела под леглото. Може би се е пъхнала отдолу, за да вземе часовника си, но докато е била там, е видяла убиеца. Той се е криел.

В стаята настъпи тишина.

— Добре, да направим снимки — рече Майк, обръщайки се към Дилън. — Ще ми трябва и лепенка. Да видим какъв отпечатък ще снемем от тук.

Робърт бавно плъзна поглед по панорамното стъкло пред него.

— По-добре да снемем отпечатъци от всичко тук — предложи той. — Убиецът може би се е крил и е чакал известно време. — Хънтър се наведе напред няколко сантиметра, доближавайки нос до стъклото, сякаш търсеше размазано петно. — Може да се е облегнал на стъклото и да е оставил… — Робърт се вцепени. Думата заседна в гърлото му.

— Какво? — попита Гарсия, спря зад партньора си и се опита да погледне над рамото му, но нямаше представа какво вижда. Помисли си, че Хънтър е забелязал нещо през прозореца.

Робърт духна върху стъклото — продължително и стараейки се да обхване по-голяма площ. Стъклото се замъгли само за няколко секунди.

И тогава Карлос го видя.

— Не може да бъде.

Огромният етаж без прегради и с бюра в редакцията на „Ел Ей Таймс“ беше оживен и шумен като училищен двор през голямо междучасие. Чуваха се телефонни разговори, тракане по клавиатури, обсъждания на висок глас и забързани стъпки, докато всеки репортер се стремеше да спази крайния срок.

Памела Хейс седеше зад ъгловото си бюро, без да обръща внимание на шума и суматохата около нея. Тя беше главният редактор на развлекателната секция и също бързаше, преглеждайки статиите, които окончателно щяха да бъдат публикувани в утрешния брой на вестника.

Пам Развлекателната, както всички я наричаха, работеше за „Ел Ей Таймс“ от седем години, откакто беше завършила университета на двайсет и четири. Първата й година във вестника беше борба. Тя се беше дипломирала наскоро, нямаше опит в работата за вестник с голям тираж и трябваше да доказва качествата си, като пише безброй незначителни статии за истории, които беше сигурна, че четат само тя и майка й. Много от тях изобщо не бяха отпечатани. Но Памела знаеше, че е добър репортер и вещ изследовател, и не след дълго и другите започнаха да осъзнават това.

Брус Козински, всемогъщ човек в повече от едно отношения и по онова време главен редактор на развлекателната секция, пръв даде шанс на Памела да се опита да напише „истинска“ история и тя се справи добре. Всъщност много добре. Проучванията й бяха изчерпателни и статията беше публикувана на първата страница във вестника. Преди две години Брус Козински беше назначен за главен редактор на „Ел Ей Таймс“. Предишната му длъжност беше предложена на Памела Хейс, която я прие с радост.

Вярно, тя спа с Брус, но знаеше, че това не е причината да й предложат поста. Според нея напълно го беше заслужила.

Памела приключи с редактирането на поредната статия в списъка си, отмести стола от бюрото си и раздвижи схванатия си врат.

— Къде е Марко, по дяволите? — извика тя, но никой не й отговори.