Крис Картър - Един по един

Хънтър и Гарсия прекараха близо два часа, преглеждайки всеки лист хартия, всяка книга, всяко списание и всяка бележка, която намериха в кабинета на Греъм на горния етаж, но не попаднаха на улика.

Следобед Хънтър получи обаждане от детектив Перес, който обясни, че след обедните новини на обявените телефонни линии са се обадили няколко души. Детективи и полицаи проверявали достоверността на информацията и щял отново да се свърже с Робърт веднага щом научи нещо по-съществено.

Измина час и половина, без да се случи нищо. Карлос се беше върнал в Главното управление на полицията, за да помага на детектив Перес с телефонните обаждания.

Хънтър седеше сам в стаята на Брандън, когато мобилният му телефон изпиука, известявайки пристигането на ново съобщение. Той погледна екранчето — непознат номер.

Робърт отвори съобщението и мигновено се изпълни с безпокойство и тревога.

„Браво, детектив Хънтър, ти най-после успя да свържеш уликите. За твое съжаление това те доведе само до дома — моята празна къща. Надявам се, че се забавляваш. Намери ли нещо интересно? Аз намерих.“

Когато прочете съобщението, телефонът му отново изпиука. Беше пристигнала втората част на съобщението.

„Позволих си волността да проследя местонахождението на телефона ти. Виждам, че все още си в дома ми, затова тук играта наистина става забавна. Ти, САМ, имаш седем минути да стигнеш до църквата «Света Мария» на пресечката на Източна четвърта улица и Саут Чикаго Стрийт. Това е на седем преки от там, където си. Не отивай с кола, тичай. Изпращам ти нещо, което ще те убеди.“

Още едно пиукане.

Още едно съобщение.

Този път имаше снимка.

Изведнъж стаята около Хънтър сякаш се завъртя. Той имаше чувството, че нещо изсмука въздуха от белите му дробове.

Робърт гледаше снимка на жена със запушена уста и завързана за метален стол. Същата жена, чиято снимка бяха намерили в мазето. В съобщението пишеше:

„Седем минути или тя ще умре. Кажеш ли на някого, включиш ли партньора си, ще я убия толкова бавно, че ще й отнеме един месец да умре. Часовникът тиктака, детектив Хънтър — 6:59, 6:58, 6:57… Ха-ха-ха.“

Хънтър се спусна по стълбите като влак-стрела, профуча през коридора и дневната и изскочи от къщата за три секунди.

Двамата полицаи, които стояха до верандата на къщата, се стреснаха. Бяха им необходими две секунди, за да преодолеят първоначалния си шок и да реагират. Инстинктивно посегнаха към пистолетите си, а после бързо се завъртяха и притеснено се прицелиха в отворената врата и празната дневна отвъд нея.

— Какво… Какво става? — с нервен глас попита единият.

— Не знам, мамка му — отговори другият, устоявайки на желанието си да погледне улицата зад него, за да види къде е отишъл Хънтър. Ако ги грозеше някаква заплаха, тя идваше от къщата, а не от улицата.

Изминаха пет секунди, но не се случи нищо.

Двамата полицаи започнаха да протягат вратове, опитвайки се да надникнат в къщата.

— Виждаш ли нещо? — попита първият.

— Нищо.

След две секунди първият полицай се приближи до вратата и погледна вътре. Вторият полицай зае позиция да го прикрива.

— Там няма нищо.

— Какво става? — Вторият полицай прибра в кобура оръжието си и се обърна да види къде е Хънтър, но не го видя. — Какво беше това, по дяволите? — Онзи детектив от отдел „Убийства“ току-що излетя на улицата, сякаш задникът му гореше.

Първият полицай повдигна рамене и също прибра оръжието си.

— Къде е той?

— Изчезна. Бягаше по-бързо от Юсейн Болт.

— Може би е превъртял. Случва се често с детективите от отдел „Убийства“. И без това трябва да си луд, за да постъпиш в този отдел.

Хънтър използва задна уличка, за да мине напряко през Саут Чикаго Стрийт. Стигна до главната улица, зави наляво и хукна с всички сили. В главата му се въртяха милиони въпроси, но той нямаше време да мисли за тях.

Беше на три преки от църквата „Света Мария“, когато погледна часовника си. Имаше по-малко от три минути да стигне до мястото.

На следващото кръстовище — на Източна шеста улица — не обърна внимание на колите, нито на червения светофар за пешеходци.

Шофьорът на бял микробус, който караше на изток, го видя твърде късно, когато се изпречи пред микробуса му. Той удари спирачки и почти веднага намали скоростта, но не беше достатъчно бърз. Робърт се блъсна в предницата на микробуса, падна на една страна на земята и удари лявата си ръка и рамото.

— Какви ги вършиш, да ти го начукам? — изкрещя шофьорът и изскочи от микробуса. — Да се претрепеш ли искаш, откачалко?