Крис Картър - Един по един

Хънтър се претърколи два пъти и бързо запълзя, опитвайки да се изправи. Краката му най-после намериха необходимото сцепление и той стана.

— Не видя ли червения светофар, смахнат… — продължи шофьорът, но докато Хънтър се движеше, видя кобура с пистолета му под мишницата. — О, всичко е наред, пич — каза той със съвсем не толкова агресивен тон, отстъпи крачка назад и вдигна ръце. — Грешката е моя. Трябваше да внимавам повече. Добре ли си?

Робърт дори не го погледна. Разблъска малката тълпа любопитни, които вече се бяха събрали на тротоара, и побягна.

Беше се справил доста добре с падането, но при сблъсъка с микробуса беше ударил дясното си коляно. Болката го пронизваше с всяка стъпка, принуждавайки го да забави крачка и да куца. Но вече не беше далеч. Виждаше камбанарията на църквата „Света Мария“ в края на улицата.

Задъхан и с наранено коляно, Хънтър успя да стигне до пресечката за 6:53 минути, но там нямаше никого.

— Какво е това, по дяволите? — изпухтя той и извади телефона си.

Нямаше нови съобщения, нито обаждания.

Изневиделица пред него спря жълто такси. Шофьорът смъкна стъклото и попита:

— Ти ли си Робърт Хънтър?

Той кимна с озадачено изражение на лицето.

— Ето ти телефона, пич. — Шофьорът му подаде стар, подобен на тухла мобилен телефон със слушалка, която вече беше включена.

— Какво?

Шофьорът повдигна рамене.

— Виж, човече, един тип ми плати двеста кинта да донеса телефона на това място, точно в този час и да го дам на някой си Робърт Хънтър. Ти си, нали? Затова ето ти телефона.

Телефонът започна да звъни и стресна шофьора.

— Мамка му. — Той подскочи на седалката и после отново вдигна ръка. — Не е за мен.

Хънтър грабна телефона, пъхна слушалката в ухото си и отговори.

— Чудесно — каза обаждащият се. — Ти успя. А сега дай твоя телефон на шофьора на таксито. — Гласът му звучеше малко по-различно от предишните обаждания. Робърт знаеше, че това е, защото вече не използва електронно устройство, за да го преправи. Вече не беше необходимо.

— Какво? — попита детективът.

— Чу ме. Вземи този телефон и дай твоя на шофьора на таксито. Вече няма да ти трябва. Направи го или тя ще умре.

Робърт много добре знаеше какво прави Греъм — искаше да се отърве от джипиеса на полицейския телефон и всякакви други трикове и предупредителни сигнали, които той можеше да задейства с докосването на един бутон.

Робърт се подчини на заповедта.

Таксиметровият шофьор вдигна стъклото и бързо потегли.

— А сега имаш точно шейсет минути да стигнеш до адреса, който ще ти кажа. Не използвай колата си. Не използвай полицейска кола. Не взимай такси. Импровизирай. Не го ли направиш, убийството започва. Ако не дойдеш дотук за шейсет минути, убийството започва. Ако затвориш телефона през следващите шейсет минути, убийството започва. Ясен ли съм?

— Да.

Мъжът каза на Хънтър адреса.

— Тръгвай. Броенето започва… сега.

Робърт се огледа наоколо, бързо преценявайки какъв да бъде следващият му ход. На отсрещната страна на улицата имаше универсален магазин със собствен частен паркинг отзад. В момента от магазина излизаше дебел мъж, който носеше голяма чанта и доволно ядеше шоколадов десерт. Хънтър се приближи до него, докато мъжът отключваше вратата на своя шевролет.

— Извинявайте, но колата ви ми трябва — забързано каза Робърт и показа полицейската си значка и служебната карта.

— Какво? — дъвчейки попита човекът, погледна документите на Хънтър и се втренчи в очите му.

— Това е полицейски спешен случай и се налага да взема колата ви.

Мъжът преглътна с усилие онова, което беше останало в устата му, и звучно млясна.

— Шегуваш ли се? Конфискуваш колата ми? Такива тъпотии се случват само във филмите.

— Е, тези тъпотии току-що станаха реалност.

— Бъзикаш се. — Мъжът се огледа наоколо, сякаш очакваше да види камера, скрита някъде. Снимат ли ме в момента?

— Не.

— Онази кучка бившата ми жена ли те накара да го направиш?

— Боя се, че не познавам онази кучка бившата ви жена, и нямам време да споря. Наистина се нуждая от колата ви.

— За нищо на света. Наистина ли си ченге? Истинска ли е значката? Дай да я видя пак.

— Истинска е, уверявам ви. Както и това. — Хънтър разтвори якето си, така че мъжът да види пистолета му.

— А сега бихте ли ми дали ключовете на колата си, моля?

— По дяволите — изруга мъжът и му даде ключовете. — Сега как ще се прибера у дома?

Робърт вече не го слушаше. Скочи в колата, включи двигателя и потегли с изсвирване на гумите.