Крис Картър: Един по един

— Правилно, детектив. И сега, след като се представихме както трябва, би ли си направил труда да влезеш в pickadeath.com? Сигурен съм, че това последно шоу ще ти достави удоволствие.

Карлос бързо отиде до компютъра си и написа уебадреса в интернет търсачката.

Капитан Блейк застана до него.

Този път нямаше зелен оттенък, който да показва обектив за нощно виждане. Образът беше ясен и чист. На екрана се видя жената, която издирваха цял ден, онази на снимката, която бяха открили в мазето на Греъм Фишър — следващата жертва. Устата й беше запушена и жената беше здраво завързана за тежък метален стол, подобен на онзи, който бяха намерили занитен за бетонния под в стъкления контейнер в мазето. Този път нямаше стъклен контейнер. Столът беше поставен в голяма метална клетка като онези, в които държат животни в зоологическата градина. Очите на жената бяха широко отворени от страх и зачервени от плач. Тя беше чисто гола, но не изглеждаше ранена. Но онова, което изплаши до смърт Гарсия и капитан Блейк, беше някакъв панел от телена мрежа със странна форма, поставен пред лицето на жената. Приличаше на някаква причудлива средновековна маска за мъчения.

— Боже мой! Той вече я е хванал — прошепна Барбара.

— Виждаш ли я? — попита Греъм.

— Да.

— Продължавай да гледаш.

Също като при предишните предавания се появи думата ВИНОВНА с големи букви в средата на долната част на екрана.

— Къде е Робърт? — беззвучно попита капитан Блейк.

Карлос леко поклати глава и натисна бутон за бързо набиране на мобилния си телефон. Секунда по-късно се чу едва доловимо пиукане, последвано от съобщение, че в момента не могат да се свържат с абоната. Гарсия се намръщи. Това означаваше, че мобилният телефон на Хънтър е изключен. Той никога не изключваше телефона си.

— Реших отново да променя правилата — спокойно изрече Греъм Фишър. — Този път ще има само един метод на умъртвяване, не избор между два. Искам да проверя колко благосклонни са хората в Калифорния, детектив. Ако им пука достатъчно, тя ще живее. Ако не, тя ще умре. Елементарно.

В средата на десния край на екрана се появи думата СПАСИ, последвана от нула и зелен бутон. Точно под нея се изписа думата ЕКЗЕКУТИРАЙ, също последвана от нула и зелен бутон.

— Надпреварата до финала няма да бъде сложна, детектив. Десет минути, в края на които ще преброим гласовете. СПАСИ — тя живее. ЕКЗЕКУТИРАЙ — тя умира. Справедливо ли звучи?

Карлос не отговори.

— Тя се нуждае само от загрижеността на хората в този велик щат, в който живеем. — Греъм се изсмя на глас. — Е, какво ще кажеш, детектив Гарсия? В днешно време хората по-склонни ли са да приемат за невинен съвършено непознат човек или да го осъдят да умре само защото виждат думата ВИНОВНА на екрана? Възможно ли е хората да са толкова лековерни?

Отговор не последва.

— Предполагам, че ще разберем след десет минути. Но има нещо друго, което искам да направиш. Слушаш ли?

— Да.

— Точно две минути преди времето да изтече, искам да използваш друг компютър и да влезеш в следния IP адрес. — Той продиктува адреса. — Две минути преди времето да изтече, нито секунда по-рано. Ако влезеш по-рано, ще разбера и сделката се разваля. Ще я убия, какъвто и да е резултатът от гласуването, и ще го направя бавно. Ясно ли е?

— Да.

Линията прекъсна.

Електронният часовник в долния ляв ъгъл на екрана започна да отброява — 9:59, 9:58, 9:57…

Все още със слушалката в ухото, Хънтър слезе от колата, извади оръжието си от кобура и предпазливо тръгна към вратата на постройката с висок покрив зад неизползваната конюшня — средно голяма, с нищо незабележима сграда от тухли и бетон, с външни стени, покрити със зеленикав мухъл. Наоколо бяха разпръснати боклуци и земята беше обрасла с плевели. Единствените два прозореца, които виждаше от мястото, където стоеше, бяха заковани с дъски, но тежката дървена врата, към която се приближи от изток, изглеждаше нова. Както и двете секретни ключалки на нея.

Хънтър се приближи още и допря ухо до вратата. Дървото беше дебело и солидно и от другата страна не се чуваше нищо.

— Не е номер, детектив Хънтър — разнесе се гласът на Греъм Фишър в слушалката, изненадвайки го. — Няма да те застрелям, когато влезеш. Обещавам. Искам да видиш какво има вътре. Бутни вратата. Отключена е. И нека ти напомня — часовникът тиктака.

Хънтър беше принуден да се довери на Греъм. Той си пое дълбоко дъх, освободи предпазителя на пистолета си и полека бутна вратата.