Джеймс Хол - Профил на убиец

— Бях забравила — каза Алекс, отпуснала глава на гърдите му.

— Какво си забравила?

— Хората от замъка.

— А, да, там има много хора. Нужни са адски много хора, за да поддържат един среден замък.

— Съвсем бях забравила.

— Да, да, аз ли не знам колко е лесно да забравиш нещо. Адски лесно. Повярвай ми, аз съм специалист по човешката памет. Преди няколко години направих специално проучване по въпроса. Четох книги и статии. Да, аз съм истински специалист по паметта. Мога да ти дам всякаква информация. Вземи например гърците. Това са онези с Лета — реката на забравата. Падаш в нея, и си загубен. Потопяваш палеца на крака си във водата, и можеш да изтриеш цялото си детство. Имали и богиня — Мнемосина. Майката на музите. Създали ги двамата със Зевс — поетите, музикантите, художниците. Музите били подчинени пряко на богинята на паметта и имали заповед да съчиняват разкази и песни, така че хората никога да не забравят важните неща и да ги предават от поколение на поколение. Такава била работата на богинята — да надзирава всички художници, да се грижи те да пазят героите живи, героите и легендите.

Алекс бавно се изправи и се вгледа в очите на баща си. Клепачите му се затваряха. Той се унасяше, ала продължаваше да говори и думите му постепенно заглъхваха като последните завъртания на стара плоча.

— Не знам как го прави дъщеря ми Александра, обаче наистина помни всички в онзи замък. От краля, та чак до чистача на тоалетни. Може да ти разкаже живота на всеки. Просто е поразителна. Ужасно се гордея с това момиче…

Алекс излезе на предната веранда и седна на люлеещия се стол до Джейсън. Улицата тънеше в сенки и в нито една от къщите наоколо не светеше. От северозапад духаше ветрец, приток на студен канадски въздух. Някъде в далечината крякаха гъски. Скоро отново щяха да започнат всички сезонни миграции.

— Много си напрегната, Алекс. Отнесена си.

— Така е — призна тя. — Никола не съм била по-напрегната и отнесена.

— Какво става? Какво има?

— Мисля за разни неща. Коя съм, какво правя.

Джейсън мълчеше.

— Цял живот бягам — продължи Алекс. — Отстъпвам, заобикалям. Това е принципът. Още отначало го усвоих и го спазвам. Вече съм професионален беглец.

— От какво бягаш?

Тя го погледна. В гласа му се долавяше нетърпение или раздразнение.

— Разхленчих се — каза Александра. — Разболяла съм се от тежка форма на самосъжаление.

— От какво бягаш? — Пак същата интонация.

— От всичко.

Джейсън се загледа в някакво куче на улицата.

— Ти снимаш местопрестъпления, за бога. Това не ми прилича на бягство. Ти гледаш право в очите на злото.

— Гледам, виждам, но не правя нищо. Фотографирам престъпления, нищо повече. Аз съм просто наблюдателка. Гадна воайорка. Правила съм го през целия си живот и ако не внимавам, завинаги ще си остана такава.

— И какво лошо има в това?

— Пасивността. Тя е смърт. Оставям други хора да решават съдбата ми. Това е бягство, Джейсън. Ето какво е лошото.

— А какво трябва да направиш, да си купиш пелерина и сабя и да тръгнеш на бой за справедливост ли?

Тя не отговори.

— Искаш ли за седмица да се сменим? — продължи Джейсън. — Опитай се по цял ден да приказваш по телефона и да приемаш поръчки за акции. Купуваш, продаваш. Продаваш, купуваш. Гарантирам ти, че това моментално ще повиши самочувствието ти. Лакей. Пионка. Пълно нищо. По дяволите, Алекс, прекалено високо оценяваш цялата тая работа с контролирането на съдбата си. Спомни си какво правим на тепиха. Използваме инерцията на противника и обръщаме силата му срещу него. Идеята е същата.

— Глупости, Джейсън. Боят и животът са различни неща. Тук не са в сила законите, които важат на тепиха.

— Естествено, че са в сила. Или си жертва, или не си. Няма средно положение.

За миг Александра се вгледа в него. Искаше й се да му каже, макар да знаеше, че не може.

Тя отправи очи към пустата улица. Кучето беше изчезнало.

— Омръзна ми да чакам да ме нападнат, Джейсън. Постоянно в отбрана. Озъртам се назад, вслушвам се за стъпки, претеглям всяка ситуация за потенциална опасност. Това не е живот.

— Е, признавам, че когато го представяш така, звучи доста мрачно.

Тя постави длан върху ръката му.

— Когато бях малка, с мен се случи нещо. Нещо лошо.

Джейсън заби поглед в осветените от луната дъски на верандата.

— Свързано с онова момче Дарнъл Флинт, нали? — Той завъртя глава и се втренчи в плажа. Там сякаш се събираха лунни лъчи, бяло сияние зад дюните.