Джеймс Хол - Профил на убиец

— Ще ми се да беше вярно, Дан. Но не, мисля, че вече е загрял. Забавлява се, със сигурност ще се опита да довърши онова, което е започнал.

— Мамка му. Знаех си, че ще кажеш така.

— Нещо за Стан?

— Още не. Но ще го открием, не се бой. Разпратихме снимката му по факса из целия щат. ФБР го издирва, ще го покажат и по вечерните новини. „Бринкс“ предлага сто хиляди за залавянето му. Това би трябвало да ускори нещата, но още не се е появил.

— Нали не си казал на никого, че парите са у мен?

— Въз основа на твоите сведения основен заподозрян за обира е Стан Рафърти. Където е той, там са и парите. Затова „Бринкс“ предлагат тия сто бона.

— Благодаря, Дан.

— Длъжница си ми, Алекс. Трябва да ми кажеш къде си.

Тя видя, че по Ийст Ръскин стрийт бавно минава син автомобил.

— Не мога, Дан. Още не.

— Господи, Алекс. Не бъди толкова твърдоглава.

— Басирам се, че се сещам коя е другата идея на психолозите.

— Кажи ми, Алекс. Къде се намираш?

— След като напише още две букви, „Д“ и „Р“, апетитът му ще достигне кулминацията си и тогава ще дойде за мен. Аз съм последното „А“, величественият финал. Нали така смятат?

Алекс го чу да въздиша.

— Да.

Тя беше толкова близо, че усещаше вкуса й. На един дъх разстояние. Споделяше същите въздушни молекули с нея, поемаше ги дълбоко в себе си и ги изпускаше навън. Усещаше мириса й — леден огън. Бе се опитала да му избяга, ала не беше успяла. Не можеше да скрие специфичния си аромат, като пресичаше реки, прескачаше пропасти или бягаше на хиляди километри от него. Той бе настроен на мириса й. Безпогрешно проследяващо устройство. Трябваше му само една частица, една люспица кожа, една невидима точица от изпарената й пот. Тя беше в носа му. Вдишваше я, поглъщаше я в тялото си по нервните си пътища. Късчета от нейната физическа същност се търкаха в мозъчния му ствол. Живееше с нея. Гореше в мрака. Неговите невидими пламъци, оранжеви, червени и жълти, се издигаха високо в небето. Той пламтеше, прозрачен дух. Нажежен до бяло, невидим.

Застанал абсолютно неподвижно на една пясъчна алея, която пресичаше Ийст Ръскин стрийт, между бели дъсчени стобори, на петнадесет метра от нея, той се взираше в тънките й завеси. Петнадесет метра мрак, само този прозрачен воал от сладък нощен въздух помежду им. За секунди можеше да пресече улицата, да се качи по стъпалата и да влезе в къщата. Да я удари, да я обладае, да проникне в тялото й, да види как омразата бликва в очите й, убийствена ненавист. После щеше да се наложи да й пререже гърлото, за да се спаси. Окончателното му избавление. Толкова лесно, толкова съвършено в симетричността си.

Ала засега щеше да остане тук и да я гледа как разговаря по телефона, после става и крачи насам-натам пред дивана. Очите им се срещнаха в тъмнината, макар тя да не подозираше за присъствието му, защото бе напълно скрит. Сянка в сянката. Мрак, забулен от мрак. Плувец в черното море на нощта.

Не бързаше. Тъкмо напротив. През тези няколко последни месеца, докато името й се изписваше върху кървавите подове, той изпитваше все по-голяма ведрина, топлина, кристална съсредоточеност. Спокойната готовност на човек, изправен пред съскаща змия. Очакващ подходящия момент с всяко свое нервно влакно, с всеки свой мускул.

Нямаше защо да бърза, защото това беше последната глава. Когато свършеше, за него нямаше да има нищо. Нищо. От години се бе потопил в живота й. Следваше я в безкрайните й пътувания, дори понякога следеше мъжа й Стан. Беше й се посветил и ясно осъзнаваше очакващата го празнота, ала това ни най-малко не го смущаваше. Тази пуста вечност без Александра щеше да е неговото удовлетворение, неговото време за размисъл и съзерцание.

Може би просто щеше да стане друг. Да потъне под повърхността на личността, която вече бе създал. Да я приеме. Да се ожени и да има деца. Да продължи да си върши работата, ежедневните си упражнения, хранене и общуване. Да изчезне в обвивката на човека, когото виждаше светът. Толкова добър, толкова благонадежден, толкова взаимозаменяем. Може би това беше неговото бъдеще, след като изпълнеше задачата си, безмълвна смърт на личността, превръщане на вълка в агнец.

Наблюдаваше я, наблюдаваше как се движи, как говори в слушалката, как диша, когато нещо помръдна в периферното му зрение.

Той се отдръпна назад и впери очи в мрака.

На един тъмен балкон през три къщи от там видя лица, две жени, и двете руси, едната ниска, другата висока. И мъж, едър и тромав. Всички стояха до перилата и се взираха в къщата на Александра Рафърти. Чу звъна на чашите им, тихия им смях.