Джеймс Хол - Профил на убиец

Нямаше да си помисли нищо особено. Щеше да се извърне, да продължи наблюдението си, ако не беше онова странно движение на главата на високата, някакъв тик с косата й, може би отмятане назад, което го накара да затаи дъх. И да се свие още по-навътре в сенките.

Вече бе виждал този език на тялото. Жест, толкова точен, че нямаше никакво съмнение. И преди бе срещал тази жена. Изтекоха няколко секунди, преди да си спомни. Но после всичко го връхлетя с неочаквана яснота, с яркия блясък на осенение.

Беше я виждал, докато наблюдаваше Стан, очевидно негова любовница. На пощенската й кутия пишеше „Дженифър Макдугъл“. Доколкото можеше да прецени, празноглавка. Перушинка на вятъра.

Присъствието й в Сисайд, фактът, че гледаше към къщата на Александра, го накара да се напрегне. Дженифър Макдугъл. Месеци наред бе виждал Стан Рафърти да влиза и излиза от дома й. Беше ги виждал да се целуват за сбогом на предната й веранда. Бе виждал същото това отмятане на коса, жест, който несъмнено трябваше да е зноен и съблазнителен, ала толкова честото му повтаряне го обезсмисляше, превръщаше го в мъртва имитация, в пародия.

Дженифър Макдугъл и двамата й приятели. Не знаеше какво прави тук тя, нямаше нужда да знае. Наблюдаваха Александра. Той се вслушваше в смеха им, в звънтенето на чашите им. През три къщи, два етажа по-високо. Идеално. Наистина идеално.

Барът „Червеният плевник“ се намираше в Грейтън Бийч, на три километра от Сисайд, извън сиянието на градчето, извън магнетичното притегляне на чара му. Шумен и задимен евтин нощен клуб с хиляди бирени кутии, украсяващи лавиците. Вонеше на гранясало олио, мъже с мръсни фланелки, джинси и гумени ботуши пиеха наред с пенсионери с розови ризи и зелени панталони и студенти с нахлупени с козирката назад бейзболни шапки. От време на време на сцената се качваше някой, свиреше на хармоника или банджо или изпяваше една-две песни. В задната стая се играеше билярд на вързано.

Чудесно прикритие за онова, което искаше да направи.

Дженифър Макдугъл и нейните двама приятели бяха тук от половин час. Жените носеха къси рокли, Дженифър — тъмнолилава, тъмнокожата — пъстра. Нещо в по-ниското момиче загатваше, че за пръв път облича рокля.

Шестима мъже се бяха приближили до масата им и бяха отпратени, след което момичетата избухваха в смях. Когато мълчаха, двете се гледаха и се държаха за ръка под масата.

Преди минута той бе проследил един от отхвърлените ухажори на паркинга и със съвсем незначителен физически натиск беше изтръгнал от него паролата за вниманието на тези момичета.

Сега с най-лъчезарната си усмивка се оттласна от стената и отиде при тях. И се изправи пред погледа им, небрежно преметнал през рамо зелената си раница.

— На забавление с татко си ли сте излезли, момичета?

— Това е Норман — отвърна дребната блондинка. — Той не е ничий татко. Той е сфинкс. Енигма.

— Той е от планетата Пенис — прибави Дженифър Макдугъл.

— Разбирам.

— Ами ти? И ти ли си от Пенис?

— Разбира се. Нима всички мъже не са от там?

— Ако искаш да седнеш при нас, първо трябва да отговориш на един въпрос. Такова е правилото — каза ниската. — Загадка. Ако сбъркаш, трябва да се чупиш.

— Добре. Така е честно.

— Но трябва да те предупредим. Досега никой не е познал. Петима изгоряха.

— Шестима — поправи я той. — Преброих шестима.

— О, наблюдавал ни е! — възкликна Дженифър. — И е обмислял плана си. Струва ми се, че си имаме работа с непослушно момче, Ема.

— Да — съгласи се ниската. — Изглежда ми непослушен, тъй си е.

— Какво носиш в раницата, хубавецо? Дузина презервативи ли?

— Кръв — отвърна той.

— Кръв ли? — драматично вдигна длан към устата си Дженифър. — О, божичко, този е истински.

— Какво искаш да кажеш с това „кръв“? — попита Ема.

— Искам да кажа две пластмасови торбички кръв. По петстотин кубика.

Ема се намръщи.

— Лъжеш.

— Не лъжа — възрази той. — Никога не лъжа.

— Махай се от тука, шантав изрод такъв.

— Ема не може да търпи задници — каза Дженифър. — Май че ще се наложи да се разкараш.

— Ами загадката? Няма ли да ми дадете шанс?

Дженифър отпи голяма глътка от маргаритата си и избърса устни с опакото на дланта си.

— Добре де. Ще ти дадем две възможности. По толкова давахме на другите. Така е честно, нали, Ема? Две възможности за непослушното момче?

— Добре — отстъпи ниската, без да среща погледа му. — Слушай, малкия. Кой има осемнайсет колена и бяла кръв?