Джеймс Хол - Профил на убиец

— Жалко. Докъде е стигнал светът, щом едно дете може толкова грубо и злобно да разговаря с баща си? Живеем в тъжен, извратен свят.

— Тя не знае.

Голямото му лице се отпусна и той отправи очи към сенките.

— Какво? Ема не знае, че ти е дъщеря, така ли?

— Не бива да узнае.

— Значи криеш от нея, а? Интересно. И адски странно. Какво се е случило? Имал си любовна връзка с майката на Ема и сега те е срам да разкриеш истината, така ли? Не си сигурен как ще реагира, когато научи. Може да се разяри. Може да те прогони от царството си. И ти си избрал да търпиш подигравките й, за да не рискуваш да научи истината.

— Ще те убия, ако й кажеш.

Норман се извърна и мълчаливо последва момичетата.

— О, божичко — изпъшка той и забърза след едрия мъж. — Сега пък смъртта надигна грозната си глава.

Норман крачеше в мрака.

— Често ли мислиш за смъртта, Норман? За последния дъх? Да не си вманиачен на тема смърт?

Другият не отговори.

— Не ти пука, нали? Усещам го. Ти си от онези, които не виждат голяма разлика между живота и отвъдното. Голяма работа. Нали, Норман? Познах ли?

— Може би.

Той намести раницата на гърба си и усети, че студената кръв се разклаща вътре.

На тридесетина метра пред тях момичетата газеха до глезени в морето и Дженифър игриво плискаше Ема. В нощта се носеше гърленият им смях.

— И това е заради детството ти. Случило се е нещо, нали?

Норман спря и го погледна.

— Кой си ти?

— О, и аз съм измъчена душа. Също като теб, смея да кажа. Предполагам, че двамата сме с един и същ паспорт, членуваме в един и същ клуб. Разбира се, почти не те познавам, но веднага усещам вибрациите на братята си страдалци. Убеден съм, че много си приличаме. Детство без обич, травмиращо събитие. Наранена душа, патологично развитие. Така е, нали? Не съм прекалено нахален, нали? Ти си изгубена душа, човек без съвест и угризения. Толкова студен и празен, че понякога те е страх от самия теб.

Норман отново закрачи напред. Момичетата пискаха някъде в мрака.

— Имаш ли нещо против да те убия, Норман? Това ще те разстрои ли много?

— Само опитай, задник.

— О, Норман, държиш се страшно презрително. Защо? Не смяташ ли, че мога да те убия? Защото си толкова едър и безмилостен и защото аз съм едва среден на ръст ли? Така ли си мислиш? Вярваш във външния вид, нали?

Другият продължаваше да върви към момичетата. Навътре в океана плаваше траулер. Светлините му мигаха и по вълните долиташе кънтри уестърн музика.

— Разбираш ли, Норман, знам точно какво си мислиш. Мога да проникна в мозъка ти и да прочета безформените ти мисли. В момента съм вътре. Притежавам тази способност. Мога да проникна в главата ти и да наблюдавам как действа умът ти. Имам такава дарба. Вярваш ли ми, Норман? Вярваш ли, че в момента съм в ума ти и възприемам света така, както го възприемаш ти? Смяташ ли, че притежавам този талант?

— Щом казваш.

— О, да. Казвам. Определено. И от влизането си в този твой голям и просторен череп разбирам, че си имал същото ужасно детство като мен. Майка ти не е била истинска майка и баща ти не е бил истински баща, много мъже са те били, тормозили са те учители, полицаи и съседски деца и всички те са те пратили в тази отвратителна пещера, в която живееш сега. Мисля, че си стоял прекалено близо до огъня на своето нещастие, Норман, и той е изпепелил душата ти. Греша ли? Или изричам на глас мислите ти, Норман? Не са ли това думите от песента на твоя ужас?

— Върви на майната си, Джак.

— О, да, пращаш ме на майната си. Да, да. Този тъжен припев. Не очаквах друго от теб. Последните ти патетични думи. Банална ругатня. Напълно предсказуема. И жалка. Ти не си виновен, но въпреки това е жалко.

Той извади стъклото от задния си джоб. Единият му край бе увит в бяла лепенка. Бързо застана пред Норман и с опитно замахване преряза гърлото му. И за да е сигурен, пристъпи напред, вгледа се в изумените очи на другия мъж и направи още един разрез.

За миг Норман се задави от рукналата кръв. Залитна, сякаш се беше препънал в собствената си болка, след това вдигна ръце, докосна гърлото си и слисано погледна лъскавите си пръсти.

Измърмори нещо и бавно се пресегна, като че ли да вземе парчето от огледало и да го хвърли в морето, където нямаше да навреди на никой друг. Последна доблестна постъпка. Сетен жест на благородство и чест.

Той отскочи назад и видя, че краката на Норман се подгъват. Едрият муден мъж се свлече на колене на пясъка.

И заговори.

Порой от думи. Дрезгав монолог — сякаш прерязвайки гърлото му, той бе освободил Норман от срама и смущението му. Беше му позволил да говори каквото мисли, безкрайното изречение на мъката си. Думи, думи и още думи, бълващи като късчета смляно месо. Грубото красноречие на смъртта.