Джеймс Хол - Профил на убиец

Речта на едрия мъж заглъхна с няколко последни неразбираеми звуци и Норман се просна по очи на пясъка. Той се обърна към кискащите се жени.

— Ей, момичета. Ема, Дженифър, почакайте ме. Хрумна ми една идея. Хрумна ми страхотна идея.

— Каква? — извика Дженифър. — Тройка ли?

И се изкикоти.

— Почти — тихо отвърна той и се запъти към тях.

Момичетата се плискаха, нагазили до колене във водата, и весело се смееха.

— Къде е Норман? — попита Ема.

— Назад. Лежи на пясъка.

— Какво се е случило?

— Просто си почива. Зяпа звездите. Размишлява.

— Норман да размишлява? Трябва да го видя.

Ема и Дженифър закрачиха назад. Дженифър ритна вода към Ема и двете запищяха.

— Норман е твой баща. Разбираш ли, Ема?

— Какво?

— Току-що ми призна. Той е твой баща. Какво ще кажеш?

Тя рязко се завъртя и със залитане тръгна към него. Мократа й рокля блестеше на лунната светлина.

— Майка ти е била влюбена в Норман. Наистина ли не знаеше?

— За какво говориш, мама му стара?

— Иди го питай. Виж какво ще ти каже.

— Да не си луд?

— Затова е толкова търпелив с теб, Ема. Той е твоя плът и кръв. Вие сте свързани с една и съща галактическа материя, с една и съща кристална решетка.

Ема дълго го гледа, после се обърна и се затича по брега. Дженифър понечи да я последва, ала той я хвана за рамото и я спря.

— Мисля, че в такъв момент двамата трябва да са сами, не смяташ ли?

— Ей, боли ме — каза тя и се опита да се отскубне от него.

Той й се усмихна, пусна бутилката с вино на мекия пясък, замахна с дясната си ръка и я зашемети с удар по бузата. Коленете й омекнаха, но той я подхвана, преди да е паднала.

После обърна тясното лице на Дженифър Макдугъл към лунната светлина. Трябваше да наблюдава очите й. Трябваше да види как страхът се превръща в гняв. В ярост. Трябваше да го види.

Дженифър мъчително преглътна и се опита да каже нещо, но той силно стисна долната й челюст, повдигна я на крака и се втренчи в плитките очи на плиткото момиче.

И я видя. На мястото на ужаса бликаше ярост. Ненавист, отвращение. Имаше достатъчно светлина, за да вижда очите й, да съзре проблясъка на чистата омраза. Ноктите й се стрелнаха към лицето му, ала той се отдръпна. И я остави да види неговите очи. Отражението им в тънкото огледално острие. Позволи й го само за миг — последното нещо, което щеше да види от този свят.

— Дженифър! — изкрещя в мрака Ема. — Бягай, Дженифър. Бягай. Той е убиец. Бягай, Дженифър. Норман е мъртъв.

Ала разбира се, предупредителните й викове вече бяха безсмислени.

Той пусна тялото на Дженифър, обърна се и спокойно зачака дребното тъмнокожо момиче със светлите очи да дотича при него. Това нещастно момиче, което преди няколко секунди бе открило истината за раждането си.

Облечена с бели джинси и тъмнозелена блуза, Алекс седеше на предната веранда и чакаше Джейсън да се върне. Люлееше се и слушаше хрущенето на песъчинките върху чамовите дъски. Очите й блуждаеха през алуминиевата решетка към обгърнатите в мъгла къщи оттатък пътя.

Вятърът носеше аромат, който помнеше от много отдавна, сладко ухание на борови иглички, примесено със силен мирис на море. Тя отново бе онова почерняло от слънцето момиченце, което се люлееше на верандата на жълтата къща. Изпълнено с наивни надежди. Все още там, хванато в капана на невинното минало. Сякаш родителите й я бяха забравили там и бяха потеглили обратно за Маями без нея. Алекс тичаше след отдалечаващия се автомобил със седящото на задната седалка тъмнокосо момиче, което се озърташе през рамо и гледаше през задния прозорец, докато тя тичаше ли тичаше и не можеше да ги настигне.

В колежа бе чела един философ, който беше установил, че настоящият момент продължава едва от три до дванадесет секунди и всичко друго е спомен.

От три до дванадесет секунди. Сочното късче портокал, което лапаш, внезапната киселина в устата ти. И после изведнъж нещо друго. Острият звън на телефона. И пак нов момент. Безкрайна върволица от кратки интервали, вечно настояще. Постоянно редуващи се мигове, завинаги изчезващи след секунди.

Но споменът също се появяваше в тези от три до дванадесет секунди. Така че всеки миг от миналото бе заложник на капризите на настоящето. И случилото се вчера трябваше да се пречупи и обагри през призмата на момента. Дори Дарнъл Флинт нямаше да съществува, ако Алекс не го съживеше. Сякаш миналото изобщо не беше минало, а само последователност от избрани спомени.