Джеймс Хол - Профил на убиец

— Говоря сериозно. Винаги, когато поискаш.

— Трябва да се върна в Маями за ден-два. Знам, че искам много.

Грейс прогони с длан една пчела от ухото си.

— Няма проблем, Александра. С удоволствие ще ти помогна.

Алекс се наведе и я целуна по бузата.

— Приятелите ти откриха ли те? — попита старицата.

— Какви приятели?

— Ти си много търсена млада дама.

— Не те разбирам.

— Ами, в събота вечерта за теб питаха трима души. И после те търсиха по телефона.

— Какви трима души?

Грейс описа едрия мъж с яркожълтото сако и дребната блондинка със светлите очи.

— Другата беше на около двайсет и пет, висока и слаба. Изглеждаше малко… не знам, отнесена. Честно казано, трудно ми е да си ги представя като твои приятели.

— Не са ми приятели.

— Сбърках ли, като им казах, че си тук?

— Не. А кой ме е търсил по телефона?

— Някакъв мъж питаше дали Александра Рафърти е в Сисайд.

— Кога беше това? Спомняш ли си?

— В събота сутринта, рано, може би в девет и половина. Няма и половин час, след като пристигнахте.

— Каза ли нещо друго? Имаш ли някаква представа кой беше?

— Не. Но като че ли много се зарадва, че си тук. Не знам защо, но се развесели. Малко ми се стори нахален. Значи приятелите ти те откриха, така ли?

— Да, предполагам. Мисля, че са ме открили.

Лоутън отвори вратата на къщата. Държеше висока чаша с лимонада и около устата му имаше жълта следа.

— И, Александра, да не забравиш за кръвта. По дъските не бива да останат петна.

— Каква кръв?

— Кръвта, която ти показах.

— Нищо не си ми показал, татко.

— На предните стъпала на нашата къща. Да, сигурен съм, че ти я показах на излизане. А може и да не съм. Но ми се струва, че ти я показах. Някога случвало ли ти се е? Да си мислиш за нещо и после да не си сигурен дали си го казал. На мен постоянно ми се случва.

— Имаш ли нещо против за малко да остане при теб, Грейс?

— За каква кръв говори той?

— Моля те, само за малко.

Жената вдигна ръка към сърцето си, сякаш се колебаеше. Тя погледна към Лоутън, после отново към Алекс. И тържествено поклати глава, като че ли го правеше въпреки волята си.

— Върви — каза тя. — Тук баща ти ще е на сигурно място. Върви.

На стъпалата пред Чатауей имаше едва забележими пръски. Няколко петънца, върху които двамата с Лоутън трябва да бяха стъпили, после десетина ясни капки, водещи към улицата и завиващи към плажа. Тя спря, докосна едно от тях и разтърка лепкавата течност между палеца и показалеца си. Беше отпреди няколко часа.

Алекс проследи капките по улицата, после изгуби дирята и трябваше да я търси, докато я открие от отсрещната страна на шосето. Тя водеше до варосано стълбище, което се спускаше до плажа, и продължаваше по пясъка до водата.

Точно преди линията, до която стигаха вълните, капките кръв завиваха на запад към дивия и безлюден край на плажа. Кръвта се появяваше на все по-големи групи капки, сякаш човекът се бе страхувал, че пясъкът може да ги засипе.

В понеделник сутринта брегът пустееше. Птиците застинали се взираха в морето. Нямаше нито един човек. Още по-нататък Алекс откри синьо раче, което пълзеше по голямо кърваво петно.

Забеляза двете пясъчни гърбици на четиридесетина метра преди кръвта да се насочи към тях. Бяха една до друга. Първата можеше да се оприличи на лък, втората — на безглав човек с ръка на хълбока. Тя се огледа, но наоколо нямаше никого.

Алекс впери очи в двете пясъчни скулптури.

Буквите „Д“ и „Р“.

Тя приклекна до първата, пое си дъх и започна да разравя пясъка, докато разкри лицето на млада жена. Небето се разцепи от крясъка на чайка. С ритъма на ускорен пулс край брега забуча джет.

Това бе високото русокосо момиче, което предишния четвъртък беше видяла да излиза от болничната стая на Стан. Дженифър Макдугъл, чието тяло бе извито в гротескна поза, за да изпълни целта на Кървавия изнасилвач. На лицето й се виждаше същата синина като на другите, широка два пръста.

Гледан на утринна светлина, лилаво-жълтият отпечатък от пръстите на убиеца разкри на Александра всичко, което трябваше да знае. Бе го виждала десетки пъти — включително на собственото си тяло. „Нихон нуките“, удар с два пръста, известен като „пронизващата ръка“. Често се използваше за по-меките части на тялото, шията, корема. И на лицето. Нанесен достатъчно силно, „нихон нуките“ можеше да зашемети човек и да го повали на пода.

Алекс с пълзене се приближи до другата фигура, наведе се над нея и разкри лицето й. Тъмнокожото момиче с къдравата руса коса. С разкъсани устни, разцепена скула и голяма цицина на челото. Беше се съпротивлявала повече от другите.