Джеймс Хол - Профил на убиец

— По дяволите, не знам. Така съм го записал. Джъстин Дейвид. Много ли е важно, Алекс?

— По-късно, Дан. Трябва да затварям. Ще ти се обадя, когато мога.

— Чакай малко. Чакай малко, по дяволите! Не ми затваряй телефона!

Алекс се обърна, отиде в кухнята, остави слушалката върху вилката и прекъсна електронния гняв на Дан.

— Какво става?

Джейсън стоеше от отсрещната страна на масата. Той върна виното в леда. Бутилката беше отпушена.

— Полицейска работа.

— Никога няма край, а? Дори по време на отпуска.

— Убийците и изнасилвачите не си почиват.

— Леле, тази сутрин сме много сериозни.

Той пристъпи към нея и Алекс направи крачка настрани, за да запази дистанцията. Джейсън вдигна вежди, леко се усмихна и отново пристъпи напред. Тя реагира по същия начин. Като танц. Бавен валс около мебелите.

— Какво правим? — попита той. — Какво става?

— Ти ли донесе виното, Джейсън?

— Не, тичах на плажа. Току-що се връщам.

— Откъде се е взело? Имаш ли представа?

— Какво е това, някаква шега ли?

— Аз не съм го оставила там, ти също. Питам се откъде се е взело.

— Може би Лоутън?

На Алекс й се искаше да е на открито, да има място за маневриране, достатъчно пространство за ритник със завъртане, нейното най-силно, най-решително оръжие.

— Лоутън е на гости — отвърна тя.

— При новата си приятелка ли?

Той остави маратонките си на пода до дивана и наметна хавлията на раменете си като шал, сякаш изведнъж му бе станало студено.

— На сигурно място е — каза Александра. — И ще остане там.

Джейсън озадачено я погледна, после сви рамене.

— Държиш се много странно, Алекс. Още ли ми се сърдиш за снощи? Разбирам, но не исках да се натряскам. Просто седнах на бара в „Бъд & Алис“, поръчах си чаша вино, заприказвах се с бармана и се оказа, че човекът е брокер аматьор. Започна да ме разпитва. Разговаряхме за „Дау Джоунс“, акции, взаимоспомагателни фондове, глобално развитие и той постоянно ми пълнеше чашата. После изведнъж плувах гол с тълпа хора, които не познавах, огледах се наоколо и разбрах, че те няма.

— Сега съм тук.

— Виждам.

Тя стоеше с гръб към кухнята, така че слънцето да блести в очите на Джейсън. Не беше голямо преимущество, но в момента не можеше да разчита на друго. Ръцете й висяха отстрани, отпуснати и свободни. Не се страхуваше, не изпитваше гняв. Нищо. Усещаше тихо жужене във вените си. Пчела в бутилка. Просто го наблюдаваше. Знаеше какво трябва да направи. Беше готова. Отдавна. От осемнадесет години.

— Искаш ли ме, Джейсън? Искаш ли да ме вземеш?

— Какво?

— Как става? Трябва ли да кажа нещо, което да ти подейства? Някакво възбуждащо заклинание?

— За какво говориш, Алекс?

— Убедена съм, че трябва да намериш причина. Някаква думичка, изражение или жест, които да запалят фитила. Така ли става? Една-две глътки от това шардоне и се гушваш с тях. Все повече се възбуждаш и в същото време криеш яростта си. Сигурно за теб тези неща са едно и също. Курът ти е надървен от омраза и желание. Сигурно не виждаш голяма разлика, нали?

Джейсън смъкна хавлията от плещите си и я хвърли на масата.

— Нещо се е случило.

— Случи се, да. Случиха се цял куп неща.

Той тежко преглътна.

Алекс го видя да заема стойка. Вече не можеше да става дума за грешка. Така и трябваше. Не искаше да победи с нечестен удар. Искаше всичко да е по правилата. Неговата ярост срещу нейната.

— Не знам какво си мислиш, Алекс. Не знам каква е причината за всичко това. Но грешиш. Някъде си направила грешен завой.

— Съмнявам се. Мисля, че преди осемнайсет години ти си бил в банята. Не си отишъл на пазар с родителите и сестрите си. Останал си вкъщи с батко си. И секунда-две след като си пуснал водата в тоалетната, в къщата е отекнал изстрел. Много висок. Уплашил си се. И си се скрил. Скрил си се много добре, защото баща ми те търси и не те намери. И си бил толкова ужасен, че не си казал нито дума. Никога. На никого.

— Това е лудост.

Алекс направи половин крачка напред, като внимаваше да пази равновесие и държеше ръцете си отпуснати отстрани.

— Но това не е бил краят. Защото тази тайна е започнала да тлее в теб. Постоянно си мислил за това, че си бил уплашен и безсилен. И малко по малко този страх се е превърнал в ярост.

Сега ги разделяше по-малко от метър. Очите му се бяха присвили. Беше се съсредоточил върху нападателката, жената, която бе навлязла в зоната на отбраната му.

— И затова си избрал начин да си го върнеш. Да изпишеш буквите от името ми. Знаел си, че ще видя резултатите и ще се ужася така, както навремето си се ужасил ти.