Джеймс Хол - Профил на убиец

— Господи боже!

Лоутън изплакна сапуна и си избърса лицето.

— Не ми харесва, когато споменаваш всуе името Господне, Алекс. Такива приказки не подобават на една млада дама.

— Трябва да се махаме, татко. Веднага.

— Защо?

— Тези хора са същите, които убиха Габриела.

— А, те вече отдавна са си отишли. Взеха каквото искаха и сега пътуват по шосето. Уверявам те.

— Веднъж се опитаха да ни убият. И знаят, че ще ги разпознаем.

— Съмнявам се, че това ги безпокои. Вчера не ме убиха. А спокойно можеха. Имаха оръжие, наоколо нямаше жива душа. Не, Алекс, повярвай ми, тези хора искаха само парите. Не са серийни убийци, нищо подобно. Взеха каквото искаха и си тръгнаха. Повярвай ми, познавам престъпниците.

— Не знам, татко.

— От какво се страхуваш, Алекс? Напоследък си много напрегната. Успокой се. Нещата винаги се оправят. По един или друг начин. Най-лошото, което може да ти се случи, е да умреш. Голяма работа. Всеки остарява и умира. Това е най-естественото нещо на света, също като да се родиш и да правиш секс. Няма от какво да се безпокоиш. Когато приемеш смъртта, започваш да проумяваш, че нищо не си струва да се ядосваш.

— Трябва да се махаме от тук, татко. Щом онези хора са ни открили, Стан също не е далеч.

— Не, аз оставам тук, Александра. Отдавна не съм бил щастлив. Аз съм възрастен и мога да решавам къде да живея. И реших, че оставам тук. Ти върви другаде, щом искаш, но това означава, че пътищата ни ще се разделят. Щото аз не мърдам от тук.

Облечен с жълта риза с огромни розови цветове на хибискус и широки черни бермуди, Лоутън Колинс безпогрешно преведе Алекс през лабиринт от пясъчни алеи точно до портата на тъмносиня южняшка къща с червени врати и прозорци.

В предния двор Александра видя беловласата жена от агенцията за къщи под наем. Носеше избелял гащеризон и широка червена фланелка и пресаждаше малки зелени растения в саксии. Лицето й лъщеше от пот.

— Върнах се, Грейс.

Тя вдигна глава и им махна с градинарската си лопатка.

— Това е дъщеря ми, Грейс. Искаше да се запознае с теб, да те види. Затова се дръж както подобава. Без мръсни вицове.

Жената се приближи до дъсчената ограда и се усмихна.

— Да, разбира се. Здравей, Александра. Много се радвам пак да се запозная с теб. Аз съм Грейс Тракас.

Тя свали кожената си ръкавица и стисна дланта на Алекс.

— Казвам „пак“, защото вече сме се срещали, когато ти беше малка. Онова лято, кога беше, преди двайсет години, нали?

— Преди осемнайсет — тихо я поправи Алекс.

Грейс вдигна глава и погледна към дюните, като че ли онези години току-що бяха превалили хоризонта.

— Да, по онова време живеех на около километър и половина от тук и много добре си ви спомням. Онова лято с майка ти често си приказвахме. Тогава преживявах първия си развод и тя много ме утешаваше. Всъщност тя беше първата ми приятелка. После месеци наред поддържахме връзка и си пишехме. Но знаеш как е. Едната от нас не отговори и така си остана. Майка ти беше много мъдра жена, наистина.

Лоутън дръпна Александра за ръката.

— Грейс е моя жена — каза той. — Ожених се за нея и я заведох в Маями. Но решихме да се върнем тук в Охайо. Във Флорида стават прекалено много престрелки.

Грейс Тракас отметна влажен от пот сребрист кичур коса от челото си и му се усмихна.

— Първият ми съпруг също имаше проблеми с паметта. Започнаха, когато беше едва петдесетгодишен.

— Грейс ще ми даде билки. Тя е светлината в моя живот.

Той се наведе през оградата и я целуна по бузата. Жената нежно му се усмихна и го потупа по рамото.

— Аз съм лекарка — каза на Алекс тя. — Сега съм пенсионерка, но четирийсет години бях общопрактикуващ лекар, специализирах геронтология. Вече съм толкова стара, че сама си станах пациентка.

Алекс се усмихна.

— Но към края постигнах известен успех със заболявания като това на Лоутън, като използвах комбинация от билки. Без странични ефекти, с леко подобрение. Обаче „леко“ е по-добре от нищо.

— Имаш ли лимонада, Грейс?

— Да, Лоутън. На верандата има цяла кана. С много лед, както я обичаш.

Той отвори портичката, влезе в двора и се качи по стъпалата. Грейс Тракас се наведе към Алекс.

— Много е мил. Но съм сигурна, че ти омръзва.

— Понякога — призна Александра и замълча за миг. После каза: — Грейс, чудех се дали ще имаш нещо против…

Възрастната жена я прекъсна с махване на ръка.

— Не, разбира се. Винаги можеш да го оставиш при мен. Само кажи.

— Много любезно от твоя страна.