Джеймс Хол - Профил на убиец

За да чуе вика му:

„Кой съм аз и защо върша всичко това?

Какво още ти готвя?“

Александра се изкачи по едно от изящните сисайдски стълбища, които водеха от стръмните дюни като скулптурен гребен на вълна. Вече беше тъмно, хладно и ветровито. Баща й бе сам от часове. Беше си изгубила ума и сега си го бе възвърнала.

Някакво копеле беше убило седем млади жени, само за да изпише нейното име.

— Излязох да се поразходя, това е. Теб те нямаше. И приятелят ти го нямаше, затова излязох и се срещнах с Грейс. Тя живее на две преки от тук. Ще ми се да не ми викаш непрекъснато.

Алекс изправи рамене и си пое дъх. Погледна към Джейсън, който миеше съдовете. Той държеше главата си наведена и му беше смешно, ала се мъчеше да не го показва. Отново се обърна към баща си. Прииска й се да удари нещо. Да забие юмрук през стената на къщата. И да продължи, докато ръката й се превърне на пихтия.

— Тя се казва Грейс — не преставаше Лоутън. — Следобед се запознахме през оградата, после отидох да я видя. На две преки от тук, там живее, и ни помни от предишното ни идване. От онази жълта къща, която бяхме наели. Помни я. Помни и твоя пясъчен замък. Даде ми назаем този фотоапарат. Да документирам нашата невероятна почивка.

Той проточи шия, погледна в изпъкналия обектив на апарата, „Брауни Рефлекс“, и го насочи към Джейсън. Младият мъж поставяше последната чиния в съдомиялната машина. Беше сготвил лазаня почти без продукти. Със салата „Цезар“ и франзели. И готов лимонов пай за десерт. Алекс се бе опитала да хапне, ала не можа. Извини се, без да се мъчи да обяснява.

— Хайде, Александра, иди и застани до приятеля си. Да, да, знам, че мразиш да те снимат, но после винаги обичаш да разглеждаш снимките. Просто трябва да проумееш, миличка, че не може да гледаш без да позираш. Хайде, размърдай се.

Алекс затвори очи и отново ги отвори. Нищо не се беше променило. Джейсън я наблюдаваше, като криеше усмивката си, но очите му го издаваха. Тя отиде и застана до него. Той я прегърна през рамо.

— Добре, браво. Хайде сега, кажете „зеле“. Не се цупи, дай на татко усмивчица, с която после да се гордееш. Айде да видим тия твои перлени зъбки.

Баща й натисна бутона и превъртя лентата.

— Спомени за цял живот.

— Откъде взе апарата, татко? — Алекс се освободи от прегръдката на Джейсън.

— Нали ти казах, от Грейс. Тя е билкарка. На две преки от тук. Килерът й е пълен с хапчета. През живота си не съм виждал толкова витамини. Обаче трябвало да работи, щото казва, че била на седемдесет и две, но аз съм готов да се закълна, че не е на повече от трийсет. Твърди, че знаела точно от какво имам нужда, за да възстановя паметта си. Комбинация от пет-шест хапа, корени, кора и стъбла от цветя. Нещо такова. Според мен тя си пада малко вещица, има такова къкрещо гърненце. Но е добра вещица. Казва се Грейс. Което нещо ми напомня…

— Още следобед ти казах, че не искам да излизаш сам, татко. Ясно ли е? Ще запомниш ли това съвсем просто нещо?

— Просто се е срещнал с една жена — намеси се Джейсън. — Какво лошо има в това?

Той прибра остатъците от вечерята в хладилника и запуши бутилката каберне.

— Не искам да се скита сам. Особено сега.

— Защо? Какво се е случило?

Алекс се обърна и погледна към тъмния прозорец.

— Нищо не се е случило. Просто е опасно.

— Ей, Алекс, ние сме далеч от Маями. Тук не си заключват вратите, държат прозорците широко отворени. По дяволите, дори нямат шериф.

— Изобщо ли няма полиция?

— Точно така.

— Откъде знаеш?

— Какво ти е, Алекс? Защо ми се сопваш?

— Не се сопвам. Откъде знаеш, че няма шериф?

Джейсън си изми ръцете, избърса се с кухненския пешкир и го остави на закачалката. После обидено я погледна.

— Защото питах в агенцията. Най-близкият полицейски участък е в Панама Сити. На около четирийсет и пет минути път. От време на време минават патрулни коли, но няма постоянно полицейско присъствие.

— Защо си питал, Джейсън?

— Интересуваше ме. Нищо повече. Хайде, Алекс, тук е съвсем безопасно. Какво толкова, ако Лоутън се поразходи наоколо?

— Ами, например вчера за малко да се удави. Забрави ли?

— Мисля, че си е взел поука от плуването в океана. Нали, Лоутън? Не си ли взе поука да не плуваш навътре?

Старецът отиде при дивана и я погледна за миг, после й подаде фотоапарата.

— Това е за теб, миличка. Подарък. За да ти останат спомени един ден. Знам колко много искаш да имаш фотоапарат. А този е много хубав и в същото време е съвсем прост. Само поглеждаш през обектива и виждаш снимката, докато я правиш. Последен модел. Това, което започва като хоби, някой ден може да стане професия.