Джеймс Хол - Профил на убиец

— Изобщо не съм лягал. Е, бях в леглото, но не съм спал, ако разбираш какво искам да кажа.

Проститутката се изкиска.

Лоутън и беловласата жена разговаряха през оградата. Тя се смееше на нещо, което й бе казал.

— Тогава слушай, Дан. Просто ме изслушай, става ли? Без да ме прекъсваш. Ако ме прекъснеш, няма да мога да продължа.

Тя му разказа за Стан, за обира на бронираната кола. Разказа му, че парите се озовали в нея и убийците на Габриела най-вероятно я преследвали.

В това време Лоутън влезе в къщата и за миг се зазяпа във вентилатора на тавана.

— Това беше Грейс — каза той. — Това беше жена ми.

Той я погледна, усмихна се и като си тананикаше под нос, отиде в спалнята на Алекс.

— Там ли си?

— Тук съм — отвърна Дан. Полицейски глас. Сериозен. Напълно разсънен.

— Предполагам, че те интересува защо съм взела парите.

— Определено.

— Просто случайно попаднаха в ръцете ни. После бяхме у Габриела и навсякъде хвърчаха куршуми. Бях изпаднала в паника, Дан. Мъжът ми е крадец и убиец, най-добрата ми приятелка беше убита пред очите ми.

— И по този начин се защитаваш, така ли? Изпадаш в паника и заминаваш някъде с два милиона долара.

— Виж, Дан, трябва да ми повярваш. Ще върна парите. Просто за ден-два трябваше да се скрия. Не можех да ги оставя, нали? Да позволя да ги вземат убийците.

— Затова си избягала. И се криеш някъде.

— Избягах, да. Но ще се върна. Утре, вдругиден, веднага щом уредя едно нещо.

— Добре. Ще се обадя в „Бринкс“, ще им съобщя. Една наша служителка е взела вашите два милиона, обаче не се бойте, скоро ще се върне. Повярвайте ми.

Лоутън я повика от спалнята.

— Първо трябва да се справя с нещо тук и после ще се върна.

— Какво нещо? За какво говориш, по дяволите?

— Преди много години ми се случи нещо, Дан. Свързано е с престъпление, тежко престъпление. Досега остана в тайна, но скоро ще се разкрие и тогава ще имам нужда от твоята помощ. Може да стане много гадно. Стан ще се опита да ме обвини, да сключи споразумение с прокуратурата. Ще приказва разни отвратителни неща.

— Чакай, чакай. Объркваш ме, Алекс. Нищо не разбирам.

— Опитвам се да ти го обясня, Дан. Просто ми е трудно. Не ме припирай, потърпи малко.

Лоутън отново я повика. Гласът му прозвуча остро.

— Би ли изчакал един момент, Дан?

— Имам ли друг избор?

Тя отиде в спалнята. Баща й стоеше до леглото и гледаше петте снимки от местопрестъплението. Бананът й лежеше на пода в краката му. Лоутън беше подредил снимките в точния хронологически ред.

— Татко! Защо си ровил в банана ми?

— Алекс…

— Тук съм, татко.

— Не, Алекс. А-Л-Е-К. Името.

Тя застана до него и сведе очи към фотографиите.

— „А“ — посочи баща й. — „Л“, „Е“, „К“.

Александра гледаше петте мъртви жени.

Струваха й се някъде много далеч. Снимките, леглото. Усещаше, че кръвта се оттича от краката й. Лицето й изтръпна като измръзнало. В периферното й зрение заплува жълта мъгла.

— Алекс — отново каза Лоутън. — Е, познаваш ли го този човек?

Тя се върна в дневната и вдигна слушалката. Въздухът бе рядък, светлината — мъчително силна. Очите й не можеха да се фокусират. Дъхът й изгаряше гърлото, сякаш седмици наред се скиташе в пустинята. Когато заговори, гласът й беше пресипнал.

— Дан?

— Ей, не мога да понасям, когато някой ми се обади и после ме накара да чакам. Адски е нелюбезно, не смяташ ли?

— Дан…

— Тук съм, миличка. На твое разположение.

— Трупът, който сте открили. Новото момиче.

— Онова на паркинга ли?

— Да. Като другите ли беше оставено?

— В съвсем нова поза. Не бяхме виждали такава. Още не сме й измислили име. Има някои идеи, но нищо подходящо.

— Не ми казвай. Нека я опиша, позата, в която сте я открили.

— И как ще го направиш? Да не взимаш уроци по ясновидство?

— Лежала е на хълбок с ръце, вдигнати напред и свити в лактите под прав ъгъл, и със силно свити крака, така че пищялите да продължават линията на предмишниците. Като буквата „Н“.

Дан не отговори веднага. Проститутката нетърпеливо изписка нещо зад него. Александра го чу да диша в слушалката.

— Добре де. Предполагам, че може да се опише така. Като „Н“. Разговаряла си с някого от колегите, така ли?

— Не съм се чувала с никой друг, освен с теб.

— Добре, вярвам ти. Как разбра?

Когато заговори, гласът й я изненада. Празнотата му, отдалечеността му.

— Той изписва моето име, Дан.

Лоутън влезе в дневната. Опитваше се да вдигне ципа на синия си анцуг, но той бе защипал плата.