Джеймс Хол - Профил на убиец

— Изписва името ти ли? Какво значи това?

— Помисли. Убиецът поставя труповете на жертвите във формата на букви.

— Букви ли? — Дан замълча за миг. — Мамка му!

— „А“ — Задъхващата се. „Л“ — Прегърбената. „Е“ — Мухобойката. „К“ — Маршируващата. „С“ — Полумесецът. И после пак „А“. А сега — „Н“. През цялото време е било под носа ни.

— Къде си, Алекс? — попита той.

— Не мога да ти кажа.

— Къде, по дяволите?

— Вече ще затварям, Дан. По-късно ще ти се обадя.

— Поне в безопасност ли си?

— Да. Мястото е известно с безопасността си.

— Тогава остани там. И ме дръж в течение.

— Добре.

— Какво е всичко това, Алекс? Защо оня копелдак изписва твоето име?

— Може да не е моето. Може да е на някоя друга Александра.

Дан се замисли за няколко секунди.

— Не, права си — мрачно каза той. — Затова е оставил последната пред участъка и кървавата му диря води към стъпалата пред входа. Не можахме да го разберем. Били сме прекалено глупави. Затова оставя поредната жертва точно под носа ни и ние пак не се сещаме. Какво е всичко това, Алекс? Какво става тук, по дяволите?

— Не знам, Дан.

Раздразнен от ципа, Лоутън започна да хленчи.

— Довечера пак ще ти позвъня. И двамата имаме нужда от време, за да осмислим информацията. Довечера ще си поговорим.

— Имаш ли оръжие, можеш ли да се защитиш по някакъв начин?

— Той не знае къде съм. Не се бой за мен, Дан. Просто помисли. До довечера.

— Проклетите психолози, ето кой е виновен. Копелетата получават пари, задето са толкова умни. Е, тоя път наистина се оказаха прекалено умни. Полицейската работа е тъпа и елементарна. Търси очевидното, гледай точно пред себе си. Но не, те ни пратиха в някаква фантасмагорична страна с всички тия глупости за разиграване на случки от детството.

— До довечера, Дан — каза тя и затвори.

Плажът пустееше.

Алекс вървеше покрай водата.

Главата й се пръскаше от шока, не си спомняше кой ден от седмицата е. Нито годината и века. Нито на коя планета и в коя галактика се намира. Не си спомняше името и рождения си ден. Нито защо изобщо е тук. Изпълваше я горещ бял шум, беше празна като господин М., като че ли са изсмукали собствения й хипокампус. Бяла страница, също като пясъците пред нея, чиста като безоблачното небе. Не помнеше нищо. Сякаш прекалено дълбоко бе дишала този прозрачен въздух и той беше проникнал в кръвта й, разтваряйки всички тревожни мисли, страшното бреме на миналото, насъбралите се утайки от цял един живот.

Тя събу обувките си и ги взе в ръка. Ходилата й потъваха в кристалния пясък, който приятно пареше между пръстите й. Погледът й се рееше към морето, към спокойните, по-сини от всякога води. А небето беше още по-синьо и по-спокойно от океана.

По пътя видя три пясъчни замъка, загладени от постоянния вятър, който ги бе превърнал в безформени купчинки пясък. Видя две човешки фигури, примитивни пясъчни скулптури, безлики създания с разперени ръце и крака. Видя забравена хавлия, опаковка от шоколад и разкривен алуминиев стол, полузаровен в белия захарен пясък.

Дълго вървя, докато стигна до края на плажа. Докато светлината започна да гасне и небесната призма на запад пречупи слънчевите лъчи в целия спектър, ярки снопове златисто, червено, зелено и жълто.

Тя се обърна и закрачи назад, ала без цел. Нямаше къде да отиде. Нямаше срещи и задължения. Живееше само в този миг. Не я оковаваха спомените, шептящите духове от миналото, големите хорове, които пееха своите химни за отминали дни.

Здрач навън, здрач в главата й. Морето и сушата от двете й страни, небето — отгоре. Можеше да гледа и вижда. Да диша. Да се движи. Но нямаше спомени.

Макар и за кратко, нямаше минало. Макар и само за час, тази ободряваща празнота, тази лекота. Вълнуващото избавление.

Два километра, после три. Александра вървеше по плажа и с всяка стъпка усещаше завръщането на гравитацията. Двадесет и девет годишна. Октомври, двадесети век, земята с всичките й скрити богатства, древни съкровища, архиви, скулптури. Миналото, миналото, натежаващо в главата й.

Александра Рафърти бе привлякла вниманието на убиец. Заради нея бяха мъртви седем жени. Убити, за да може някакъв проклет маниак да изпише името й, така че тя да знае за съществуването му, да усеща присъствието му, да преживява дълбочината на измъчената му любов. Някаква подобна глупост.

Тя се приближаваше към дюните на Сисайд и с всяка стъпка горещият бял шум на шока заглъхваше.

Убиецът беше изнасилил седем жени и бе прерязал гърлата им, взирайки се в безпомощните им очи. Тласкан от безумното си желание, той беше принесъл тези дарове на Алекс, сякаш това бе представата му за прелъстяване, неговото пречистване. После изродът беше оставил кървавата си диря, за да й покаже копнежа си, да я накара да трепери от силата на любовта му.