Джеймс Хол - Профил на убиец

— Вие двамата се познавате, нали?

— О, да — потвърди Джейсън. — От години тренираме заедно.

Той срещна погледа й и още по-широко се усмихна.

— Гладен съм — каза Лоутън. — Стана ли време за вечеря?

Алекс откъсна очи от тези на Джейсън и се обърна към баща си. После въздъхна и го хвана подръка.

— Ти вечно си гладен, татко.

— Мога да изям цял кон. По дяволите, мога да изям два коня. Ами ти, синко? Гладен ли си? Ще вечеряш ли с нас?

Джейсън се наведе, събу гуменките си и изля водата от тях.

— Умирам от глад — усмихна се той на Алекс. — Чак ми прималява.

Тя поклати глава.

— Хайде, татко. Трябва да те изсушим.

— Ами аз? Мокър ли да остана?

В морето на шест-седем метра зад тях от мрачното небе се спусна чайка и сякаш запрати към брега лилави вълни.

— Естествено, Джейсън, ела и ти. Искам да чуя обяснението ти. И гледай да е логично.

— Ейми те харесва — заяви Ема. — Луда е по теб, Джен.

— Откъде знаеш?

Навела глава, Дженифър наблюдаваше хлебарката, която пълзеше по предницата на бялата й копринена блуза.

— Ако се отпуснеш, още повече ще те хареса. Тя усеща, когато някой се страхува от нея.

— Трябва да налеем бензин — обади се Норман.

— Ами тогава спри и налей — отвърна Ема. — Всеки път ли ще искаш разрешение? Божичко, Норман, бъди решителен, поне веднъж отбий от магистралата, без да се съветваш с мен.

Тя ядосано погледна другата жена.

— Мъже.

— Мъже — повтори Дженифър.

Ема седеше отдясно, Дженифър — в средата. Смрачаваше се. I-10, на два часа път западно от Талахаси. В отсрещното платно вече четиридесет и пет минути почти нямаше движение. Пътуваха за Сисайд, Флорида.

Близо хилядата километра трябваше да им отнемат най-много дванадесет часа, ала някъде край Форт Майърс се бе повредил проклетият карбуратор и не можеха да вдигнат над осемдесет. Трябваше да решат дали да спрат и да се опитат да го поправят, или да продължат напред. Продължиха.

Нямаше климатик и беше адски горещо, дори с отворени прозорци. Ема се обливаше в пот. Пътуваха от полунощ, цяла събота, хиляда километра с не повече от седемдесет и осем километра в час. Осемнадесет часа след като бяха напуснали Маями, все още се намираха във Флорида.

— Трябваше да вземем самолет — отбеляза Норман.

— О, да — отвърна Ема. — Представям си как щяхме да минем с автомата и пистолета. Вече щяхме да сме на път за „Лийвънуърт“ 16 16 Федерален затвор в Североизточен Канзас. — Б.пр. .

— Или с крадена кола.

— Да бе, и на петнайсетия километър да ни спре пътна полиция.

— Може ли да прибереш хлебарката, Ема?

Дженифър изпъшка и се размърда на мястото си.

— Стига си се свивала, по дяволите. Плашиш я.

Ейми полази от яката на блузата по дългата, тънка шия на Дженифър. Ема я държеше за зеления конец. Лампичката на тавана беше включена, за да може да я наблюдава. Веднага щом слънцето залезе, трябва да си нащрек с хлебарките, тъй като това е обичайното им време за хранене и съешаване.

— Просто е отврат — каза Дженифър.

— Това е заради мисловната ти нагласа — поясни Ема. — Мисли за усещането като гъделичкане. Все едно че гаджето ти духа по шията и прокарва пръсти по кожата ти. Гаджето ти прави такива неща, нали? Гъделичка те, милва те по нежните места.

— Не, всъщност е доста груб.

— Груб и бърз ли?

— Да — потвърди Дженифър. — Груб, бърз и хърка.

— Мъже — рече Ема.

— Да, мъже.

— Жените са от Венера — каза Ема. — Мъжете са от Пенис.

Дженифър се засмя.

Изтече минута. Тримата се вслушваха в боботенето на двигателя. Накрая Ема наруши мълчанието.

— Трябва да измислим нова игра.

— Писна ми от игри — отвърна Дженифър.

— Какво ще кажете за „Мечти“?

— Уф, добре. Какви са правилата този път?

— Няма правила. Всеки разказва мечтите си. Нали разбираш, каквото там си фантазира.

— Чакай да си помисля — каза Дженифър.

— Знам за какво си мечтае Норман — продължи Ема. — Да е часови пред Бъкингамския дворец. От ония с ремъците под брадата дето никога не мърдат и не приказват. Можеш да скачаш наоколо, да му плюеш в лицето, той пак ще стои като статуя и ще зяпа в празното пространство. За това си мечтае Норман. Никога да не му се налага да мисли. Да изпълнява заповеди. Като робот. Като мравка войник. Просто да служи на царицата, не на кралицата.

— Сетих се за какво си мечтая — каза Дженифър. — Да съм телефонистка в най-голямото представителство на „Лексус“ в света. В Далас, Тексас. На паркинга обикалят всички ония красиви продавачи и ме чакат да повикам имената им. Гласът ми ще се чува на километри. И всички петролни магнати и другите богаташи, които идват да пазаруват всеки ден, ще чуват гласа ми да кънти в небето като глас божи. Една секси богиня.