Джеймс Хол - Профил на убиец

— Ако баща ти беше жив, нямаше да постъпваш така.

Това го спря за миг.

— Баща ти щеше да извади колана си и да…

— Какво, майко? Да ме пребие ли? Да нашиба задника ми до кръв, докато не ми останат сълзи? Това ли искаше да кажеш?

— Защо съм тук, сине? Защо постъпваш така с мен, милото ми момче?

— Нарича се „отмъщение“, мамо. Известно също като „справедливост“.

— Но ти беше толкова добричък. Толкова миличък. Не е хубаво, сине. И онова, което правиш с онези жени, също не е хубаво. Знаеш го, нали?

Тя протегна ръка и пристъпи към него, ала той се отдръпна и се запъти към предната стая, където на голия под лежеше дюшекът й. Вонеше на урина и разлагаща се кучешка храна. Тоалетната дъска в банята липсваше, фаянсът бе на черни и оранжеви петна. По стените лазеха хлебарки. Той застана пред чинията и погледна в кафеникавата вода.

Семейната библия лежеше върху капака на фаянсовото казанче. Черната й кожена подвързия се беше огънала от годините, прекарани на силна влага. Тънките страници бяха единствената тоалетна хартия, която позволяваше на майка си.

Той развъртя капачката на водката и вдигна бутилката над тоалетната.

— Не! — изпищя старицата и се хвърли към него, но той отблъсна мършавото й тяло настрани и тя се строполи на пода. Привдигна се и го погледна от дълбините на кафявите си очи.

Той наклони шишето и го остави да се излее в чинията.

— Ти си жесток — безизразно каза майка му. — Жестоко момче!

— Аз не съм виновен. Просто продължавам семейната традиция.

— Баща ти беше нещастен човек. Но ти си по-добър от него. Много по-добър. Ти си добро момче.

— Естествено — ухили й се той. — Аз съм цял светец.

— Така е. Винаги си бил добър. Толкова умно, чувствително дете. Винаги съм знаела, че ще се издигнеш. Че ще станеш важна личност.

— О, наистина станах. Пишат за мен на първите страници на вестниците.

Мъжът остави бутилката на ръба на мивката. Старицата впи очи в нея с потръпващи устни. На дъното оставаха три сантиметра прозрачна течност.

Той усети, че се усмихва. Във вените му се вливаше нова енергия. Шлюзовете на адреналина бяха отворени и с всяка изтекла секунда той набираше височина.

— Време е да вървя, мила мамо. Трябва да хвана самолета. Ако се появи нещо и се наложи да се свържеш с мен, аз ще съм на плажа и ще си почивам с всички онези чудесни хора в техните чудесни къщи. На прекрасния пясъчен бряг на Сисайд, Флорида.

Събуди я автомобилна аларма, която ви в продължение на няколко секунди, после рязко замлъкна с двойно изпиукване.

Александра седна на леглото, запремигва и се опита да си спомни къде се намира. Изтекоха няколко секунди, докато събитията от последните дни изплуват от мъглата и се подредят в строен ред. Катастрофата на бронираната кола, мрачната сцена в болничната стая на Стан, надупченото тяло на Габриела, безкрайното пътуване от Маями до Северна Флорида.

Тя присви очи и погледна будилника на нощното шкафче. Пет четиридесет и осем. Седемчасов сън, след който не се чувстваше отпочинала. Мускулите я боляха, крайниците й бяха като налети с олово. Като че ли беше прекарала следобеда в опити да се изтръгне от мрачните подземия на кошмарите.

Алекс се прозя и се протегна, после спусна крака на пода и стъпи върху нещо метално и студено. Тя се наведе и го видя. Черпакът.

Скочи от леглото и се втурна в дневната. Беше гола и все още сънена, ала бързо се разсъни.

Лоутън го нямаше нито в кухнята, нито в неговата спалня. Нямаше го и в банята.

Александра три пъти извика името му, преди да види, че входната врата е открехната и на улицата навън сияе кехлибарената привечерна светлина.

Бермудите и блузата й бяха в пералнята, мокри и смачкани. Тя ги облече, нахлузи маратонките си и излезе навън. Паниката нямаше да й помогне. Трябваше да се съсредоточи, да запази спокойствие, да разузнае района. Може би след по-малко от час щеше да се стъмни и не можеше да си позволи грешни предположения.

Не можеше много да се е отдалечил. В това малко усамотено градче нямаше къде да се отиде. Триста къщи, заобиколени от непроходими шубраци от едната страна и от Залива — от другата.

За миг спря на червените тухли на Ийст Ръскин и се озърна към тясното шосе, после впери поглед към града. Избра плажа. Самата тя би тръгнала натам. Може би същите спомени бяха привлекли Лоутън към захарните пясъци. Навярно старецът си припомняше онези дълги разходки с Грейс, когато двамата бяха оставяли Александра сама да строи своя пясъчен замък.