Джеймс Хол - Профил на убиец

— Глупости, Дженифър — заяви Ема. — Както го описваш, твоят Стан ми прилича на книжен плъх. Книгите не са истинския живот. Нищо подобно. Докато не се овъргаля в калните канавки, докато над главата му не засвирят куршуми, човек не знае нищо. Докато не натисне спусъка и не очисти друго човешко същество, докато не види куршумът да излиза от плътта и костния мозък.

— Стан знае много неща. Занимавал се е с всякакви гадости.

— Обаче не дойде да те спаси, нали? Чакахме го, но той не дойде. Цялото това учене, цялото четене за престъпността не му е дало смелостта да дойде и да те спаси, въпреки че ти го помоли. Той чу треперещия ти глас по телефона, разбра колко си уплашена и не ти се притече на помощ.

— Но въпреки това е опасен — не отстъпи Дженифър. — Много опасен човек.

— Е, не се безпокой, котенце. Не се безпокой за Стан. Ние с Норман сме по-опасни от него. Много по-опасни.

Хлебарката пълзеше по десния й клепач и пипалата й опипваха дългите й мигли.

— Ема? — Дженифър въздъхна дълбоко.

— Да?

— Благодаря, че не ме уби.

Ема отпусна конеца на хлебарката и насекомото се покатери по носа на Дженифър, после запълзя по челото й.

— Моля, Дженифър.

— Всъщност защо не го направи? Защо просто не ме застреля? Аз не ви трябвам. Само съм ви в тежест.

— Взех те с нас, защото си готина, Джен. Щото усмивката ти ми харесва.

— Не, питам сериозно. Защо?

— И защото имам нужда от някой, с когото да си приказвам. Тоя тип, Норман Франкс, в случай че не си забелязала, не е много разговорлив. Има словесен запек. Нали, Норман?

Той продължи да следи пътя.

— Момиче като мен не може много да издържи с монолози. И все повече те харесвам, Джен. През последните осемнайсет часа ми ставаш все по-симпатична. Започвам да си мисля, че може би си тъкмо оная приятелка, от която имам нужда през този напрегнат период.

Дженифър се замисли над думите й, докато хлебарката пълзеше по русата й коса.

После протегна ръка, напипа дланта на Ема, хвана я и топло я стисна.

— Наистина съм ти благодарна, че не ме уби. Ще направя всичко, за да ти се отплатя.

Ема й намигна.

— И без това нямаме нужда от мъже. Какво друго са ни донесли те, освен проблеми? Права ли съм, Джен?

— Проблеми и само проблеми. Мъжете са от Пенис.

— Да вървят по дяволите — каза Ема. — Имаме ли нужда от тяхната космата, мускулеста помощ? Нямаме. Имаме ли нужда да ни наглеждат, да ни пазят? По дяволите, нямаме. Да вървят в манастир, ако щат, а, Дженифър?

— Абсолютно.

Дженифър лукаво стисна дланта й.

— Завинаги приключвам с тях — рече тя. — И вече се чувствам по-добре.

Норман отби на бензиностанцията и се обърна към Ема.

— Някой ни следи.

— Какво?

— Ей там, оня форд.

Петгодишен форд „Галакси“ бе спрял на съседната бензиностанция.

— Господи боже! — ахна Дженифър. — Това е той. Стан.

Норман отвори вратата и слезе. Той се наведе към отворения прозорец и главата му го изпълни.

— Обикновен или специален?

Стан Рафърти спря на „Шел“ срещу ярко осветената бензиностанция на „Ексон“, където зареждаше жълтият пикап. Натисна клаксона, ала отвътре не излезе никой. Вятърът развяваше червено-зелените найлонови знаменца. Пет-шест кокошки кълвяха в тревата край сградата. В тоалетната сигурно живееха свине, а в храсталаците пасеше крава.

Така бе във Флорида. Излизаш на километър от Маями и все едно си във Форт Блосъм, Джорджия или в някоя затънтена дупка в Алабама. През последните осемнадесет часа по всички радиостанции пускаха само сълзливи мелодии или пък някой идиот проповедник сипеше огън и жупел в греховния мрак на радиосвета.

Стан върна на заден и спря до маркуча с въздух. Трябваше още два пъти да натисне клаксона, преди един блед червенокос дебелак да отвори вратата на офиса и да се затътри към отворения му прозорец. Всяка негова стъпка предизвикваше сеизмични вълни.

Лявата му буза бе подута и от ъгълчето на устата му се стичаше кафява слюнка. Сигурно цяла нощ беше зяпал голи снимки в новия брой на „Барнярд Мънтли“, помисли си Стан.

Той допи еднолитровата бутилка кока-кола и хвърли бутилката на пода. Беше изпил три и на задната седалка имаше още четири. Бе ги купил на предишната бензиностанция. Обезболяващи за проклетия му крак. Не помагаха много.

Дебелият селяндур дойде до прозореца и се наведе.

— След седем часа няма пълно обслужване. Ще трябва сам да си налеете.

Стан погледна дигиталния часовник на таблото.