Джеймс Хол - Профил на убиец

Ема се завъртя и се вгледа в мрака. Белият форд беше на петдесетина метра зад тях, спрял отстрани с изключени фарове.

— Ела, Дженифър. Слез от колата.

— Какво?

— Отиваме при твоя любовник. Да видим дали наистина е толкова опасен.

Стан не ги видя да се приближават, докато не изплуваха от мрака на три метра пред форда.

— Мама му стара!

Той включи фаровете и превключи на дълги, ала те дори не мигнаха, просто продължиха да вървят. Дребна русокоса жена с белезникави очи и Дженифър, която крачеше с онова нейно сексапилно поклащане на хълбоците. И двете носеха автоматични оръжия.

Стан грабна револвера от дясната седалка, но в бързината го изпусна на пода и трябваше да откопчае предпазния си колан, за да може да се наведе и да го вземе.

Когато се изправи, в тила му се заби студена цев.

— Остави пистолета на седалката — заповяда жената.

— Дженифър?

— Да, Стан. Тук съм.

Тя стоеше на предния десен прозорец и се целеше в него с автомат. Оръжието бе толкова голямо, че се беше прегърбила от тежестта му.

— Остави тъпия си патлак на седалката — повтори другата жена. — Не ми се ще да те гръмна и да повредя тапицерията с кръв и мозък.

Стан пусна револвера на дясната седалка. Дженифър се пресегна и го взе.

— Добре. Сега изключи фаровете и слез от колата. И дори не си помисляй да бягаш.

Покрай тях в мрака профуча автомобил, освети ги за миг и изчезна в същата посока, в която пътуваха те. Ала дори да бяха видели автомата, не намалиха скоростта.

— Кракът ми е счупен, мама му стара — отвърна Стан. — Никъде няма да бягам.

— Тогава слизай от скапаната кола, мъжки.

Той се подчини и измъкна навън тежкия си гипс. Момичето му нареди да се обърне и да заобиколи от другата страна на форда, после да се приближи до канавката.

— Господи боже, Дженифър, нима ще позволиш на тази жена да ме застреля?

— Знаеш ли какво установих, Стан? Знаеш ли какво научих през последните неколкостотин километра? Открих, че една обикновена домашна хлебарка е по-добър любовник от теб. Ето какво открих.

— Хлебарка ли?

— Точно така, обикновен домашен вредител.

— Господи, да не си пияна? Да не са те натъпкали с наркотици или нещо такова?

— Дойдох на себе си, Стан. Видях коя страна на филията е намазана с масло. Трябваше ми известно време, но накрая го осъзнах. Ти си мъж и цял живот си се подготвял да станеш нещо много гадно и извратено. И даже да започнеш още сега, никога няма да можеш да го преодолееш.

— Дай му да разбере, Джен.

— Съжалявам, Стан. Между нас двамата няма да се получи. Открих друг човек.

— Нима? И кога?

— Стига глупости — намеси се Ема. — Дръпни се от там, Джен, да не ти изцапам хубавата копринена блуза.

— Чакай малко, дай да поговорим — каза Стан. — Не можеш просто така да убиеш някого край пътя, без каквато и да е причина. Не става така.

— А стига бе.

Разнесе се високо изщракване и той усети удар в гърба. Просна се напред, все едно някой го е ударил с непозволен блок. Един от онези евтини удари, с които започват буйните скандали на стадиона. Хората се изсипват от пейките, треньорите се втурват на игрището и се опитват да разтърват биещите се. Същото усещане. Блъсване в гърба, вцепеняващо и силно. И вбесяващо.

Ала не можеше да направи нищо с гнева си, защото лицето му бе в росната трева и не чувстваше тялото си. И знаеше, че този път ще се наложи да го изнесат на носилка. Щяха да го закарат в болницата и да го сложат да легне на чистия чаршаф, където щеше да се събуди след часове, без да си спомня нищо, и до него щяха да седят едно-две момчета от отбора, изкъпани и облечени, с гаджетата си, и няколко мажоретки с въпросителни усмивки.

— Ей, идва на себе си. Свестява се. Чуваш ли ни, Стан?

И той щеше да се усмихне, защото там щеше да е онази мажоретка. Александра Колинс. Най-готиното момиче в училище. Умно и забавно, но понякога тъжно. Като Стан. Тъжно и мълчаливо — тъкмо това го привличаше. Искаше момиче, с което да може да сподели. Момиче, на което да може да разкаже за Марджи, какво са направили заедно. На което да разкрие чувството си за малоценност, момиче, което да сподели с него своите тайни, и това да ги направи много близки.

Лицето му бе в росната трева и тя стоеше до леглото му, когато се свести. Александра Колинс.

— Мъртъв ли е?

— Не, още диша.

— Тогава на теб се пада честта, Джен.

— О, божичко, Ема! Не, не мога.

— Трябва, Джен. Нямаш избор.

— Моля те, Ема!

— Хайде, миличка. Вече всички сме в кюпа. Това е съвместно предприятие.