Джеймс Хол - Профил на убиец

— Още е седем без десет.

— Моят часовник показва друго. А тук се движим по моя часовник.

Дебелакът носеше шапка, гащеризон и оранжева фланелка, от която Стан мигновено получи главоболие.

— Господи, приятел, кракът ми е счупен — каза той и потупа белия гипс. — Направи ми услуга.

Мъжът се отдръпна от прозореца.

— Не ме молете, господине. Правилникът си е правилник.

Той закрачи обратно към офиса.

— Ей ти, шопар! — извика Стан. — Погледни ме. Обърни се, идиот такъв, и ме погледни в очите.

Мъжът спря с гръб към Стан, изстреля гъста струя тютюнев сок в бурените до колонките и бавно се обърна. Устните му бяха свити, ала когато видя насочения през прозореца тридесет и осем калибров револвер, на лицето му се изписа уплашено изражение.

— Знаеш ли кой съм аз, свинчо?

— Не, струва ми се.

— Аз съм Автомата Кели, ето кой съм. Аз съм Ричард Лъб, Алфред Пакър и Лий Харвий Осуалд взети заедно. Аз съм Чарлс Старкуедър, Франк Нити и Джоузеф Майкъл Валахи 17 17 Известни престъпници. — Б.пр. .

— Всичките тия хора?

— Да. Те, че и още.

— Щом казвате.

— Затова ми напълни резервоара, дебелако. Обикновен безоловен.

Докато мъжът му наливаше бензин, Стан го наблюдаваше в огледалото и в същото време следеше жълтия пикап оттатък шосето. Дженифър и тъмнокожото момиче бяха отишли до тоалетната, докато хипопотамът, който шофираше, пълнеше резервоара. Стан успя съвсем за кратко да зърне двете жени, ала онова, което видя, не му хареса. Поведението им не загатваше, че Дженифър е заложничка. Приличаха на приятелки, които отиват някъде да прекарат заедно уикенда.

Следеше ги вече близо хиляда километра. Никога не бе виждал някой да кара толкова бавно. Стотици пъти бе мислил дали да не ги изпревари, да стигне в Сисайд няколко часа преди тях. Но нещата можеха да се объркат. Колата можеше да се повреди. Можеха да го задминат. Така поне ги държеше под око и ако му се откриеше възможност, някъде по пътя щеше да ги нападне.

Винаги беше ненавиждал този бял форд, но сега започваше да оценява колата, защото бе практически невидима. Въпреки съвсем оскъдния трафик през последните няколко часа, тримата нямаха представа, че е по петите им. Просто поредната бяла кола.

— Готово — извика шопарът.

Стан вдигна очи към колонката, извади портфейла си, отброи седемнадесет долара и ги подаде на мъжа, но дебелакът подозрително погледна парите и заотстъпва назад.

— Вземи ги — каза Стан. — Това не е обир.

— Наистина ли?

— Не е, идиот такъв, просто исках пълно обслужване. Нищо повече.

— След седем нямаме пълно обслужване — отвърна шопарът.

— Да, и аз така чух.

Стан размаха парите. Мъжът се наведе и ги грабна от пръстите му.

В това време жълтият пикап вече излизаше от бензиностанцията на „Ексон“.

— Преди да си тръгна — каза Стан и отново му показа пистолета, — искам да преглътнеш.

— Какво?

— Тютюна за дъвчене, глътни го. — Той се прицели в широкото му гладко чело. — Цялата каша, веднага я глътни.

Стан вдигна ударника.

— Мамка му — изруга мъжът. — Прекалено е много, за да я глътна.

— Не ме моли. Просто я глътни, шопар такъв. Цялата. Бързо, че трябва да тръгвам. Глътни я, иначе ще ти гръмна дребното курче.

Без да откъсва очи от пистолета, дебелакът проточи шия, пое си дъх, после преглътна тютюна.

— Ако не внимаваш, това нещо ще те убие, малкия. Ще получиш рак на устата и ще умреш по-сигурно, отколкото ако те застрелям.

Стан свали ударника, превключи на скорост и потегли по шосето.

Когато погледна в огледалото, шопарът се бе превил над тревата, повръщаше и две от кокошките бързаха да си устроят угощение.

Той продължи след задните светлини на пикапа, докато пътуваха на север в тъмната нощ. Нижеха се километър след километър. Известно време остави радиото изключено. Влезе в главата си и започна да рови в търсене на нещо, с което да се забавлява.

Някога щеше да използва петте жени, с които беше правил секс. Когато не можеше да заспи или чакаше в кабинета на зъболекаря и му писнеше да чете списания, хиляди пъти си припомняше всеки миг с онези пет жени, всеки полов акт, всяка част от телата им. Големината и формата на зърната на гърдите им, срамните им косми. Миризмата и мекотата на плътта им. Всичко.

Разбира се, списъкът не бе много дълъг. Като се извадеха Дженифър и Александра, оставаха само онези две мажоретки в единадесети клас, които няколко пъти му бяха духали и на два пъти се бяха разкрачвали на задната седалка на жълтия му додж. После идваше сестра му Марджи. Само веднъж с нея, при това само защото тя беше поискала, за да види как е, да го изживее, преди да умре. Със сигурност щеше да умре, всички го знаеха. Лекарите, родителите им, всички. И Марджи му каза, че не иска да легне в гроба, без да познае удоволствията на мъж в плътта й.