Джеймс Хол - Профил на убиец

Стан чу Дженифър да хленчи, после мина много време. Миришеше на мокра трева.

И тогава усети нов удар в гърба. Но нямаше болка.

Не, само златисто сияние в главата му. Тишина, дълбока и чиста.

Край болничното му легло се бяха събрали другите му приятели от гимназията. Съотборниците му. Всички момчета. Как се казваха? Не си спомняше. Не си спомняше и гаджетата им. Не си спомняше дори името на своето гадже. Господи, това бяха най-добрите му приятели, а той не си спомняше имената им. Дори собственото си гадже, момичето, за което искаше да се ожени. Божичко, какво му ставаше, по дяволите, та не можеше да си спомни името на това страхотно момиче?

И после вече не си спомняше нищо.

Накрая остана само росата.

Седяха в едно сепаре в „Бъд & Алис“, ресторант сред дюните, недалеч от Сисайд. Лоутън и Джейсън от едната страна, Алекс от другата. Баща й носеше анцуга си, чист и сух. Със сресана коса, с лице, възвърнало нормалния си цвят, но малко смутен, озърташе се наоколо така, сякаш се мъчеше да възстанови веригата от събития, довели го на това място. И му липсваха няколко брънки.

Джейсън беше извадил куфара от багажника на взетата си под наем кола, бе го занесъл в стаята на Лоутън и си беше облякъл светлокафяви джинси и тъмносиня риза на златисти палми. Тя за пръв път го виждаше по нормални дрехи. Опитваше се да не го гледа прекалено често, но очите не й се подчиняваха.

„Бъд & Алис“ беше Г-образна сграда, чиито прозорци гледаха към Залива. Ресторантът бе в стила на крайбрежните заведения от същото време като къщите оттатък шосето и изглеждаше по-истински от града, който обслужваше. Беше едновременно скромен и елегантен с полирания си дъбов под, малък уютен бар, обикновени столове и маси от черешово дърво. По стените висяха черно-бели фотографии, които показваха голите дюни и ниските хълмове през деветнадесети век преди крайбрежието на Флорида да се превърне в модерно убежище за зъболекари от Атланта и пластични хирурзи от Тъскалуса. Поне на такива приличаха шумните пияни клиенти в съседните сепарета със стилните си спортни дрехи и прически за по сто долара.

Вечерята в „Бъд & Алис“ беше великолепна. Алекс отдавна не бе яла такава храна. Филе от жълтоперка, пикантни печени картофи, чудесно вино, избрано от Джейсън. Всичко прясно, домашно приготвено, с фини подправки — сосовете, зеленчуците, топлият пълнозърнест хляб. Дори обслужването се отличаваше със спокойна ефикасност. Персонал от страхотни млади хора по бермуди и фланелки, които нито бяха мудни, нито прекалено сервилни. Във въздуха като че ли се носеше златисто сияние, светлина, която се излъчваше от стените и обгръщаше помещението в защитния си ореол, сякаш пиеха шери пред камината в някоя зимна английска провинциална странноприемница. По всяко друго време в живота на Александра тази вечер щеше да й се струва безупречна.

— Хайде още веднъж да повторим, Алекс. Натъкваш се на онази къща в Гроув и откриваш чантата с парите просто зарязана там, така ли? — Джейсън напълни чашата й с шардоне и остави бутилката обратно в леда. — Ей така, на открито. Искам да кажа, това си е доста шантаво.

— Не беше на открито, беше на една лавица — обади се Лоутън. — И не забравяй, синко, че я придружаваше опитен детектив. Аз.

— И всъщност си нямаме работа с изпечени престъпници — отбеляза Алекс.

— Онези хора, дето са ви преследвали, убийците на Габриела Ернандес ли бяха? Сигурна ли си?

— С жълт пикап — отвърна тя. — Същите бяха, категорично. Или са били съучастници на Стан, или са тръгнали след парите отнякъде другаде.

— Добре, тогава защо бягаш? Можеше просто да се обадиш на своите приятели в управлението, да им разкажеш всичко и да предадеш парите. Сделка ли се опитваш да сключиш? За да защитиш Стан ли?

— Харесва ми този младеж — широко му се усмихна Лоутън. — Харесва ми как разсъждава. Има глава на раменете си. Не е като повечето младоци, които напоследък срещам. Вземи например оня Франк Синатра. Виж, той е роден неудачник.

Александра избърса устните си и остави салфетката до чинията.

— Не защитавам Стан. Копелето ще отиде в затвора. Той е крадец и убиец.

— И кръшка — добави баща й. — С едно миньонче. Представям си я като някое диско гадже.

— Не виждам проблема, Алекс. Просто вдигни телефона и го предай. Или си мислиш да задържиш парите?

Александра стисна устни.

— Не става дума само за обира — отвърна тя.

— Да, Стан знае за Дарнъл Флинт — каза Лоутън. — Заплаши да разкрие цялата гадна история.