Джеймс Хол - Профил на убиец

— Искам да остана тук — упорстваше Дженифър. — Страшно е хубаво. След онова, което трябваше да направя през нощта, смятам, че съм си го заслужила.

— Джени иска да остане тук — обърна се към служителката Ема. — И внимавайте, ако не постигне своето, ще започне да циври. Повярвайте ми, няма да ви хареса. Тя е адски досадна ревла.

— „Мариът“ — обади се Норман.

Жената с пластичната операция пак го погледна. Никога не бе виждала толкова едър мъж. Толкова едър, толкова грозен и с толкова гъста брада. В тази стая никога не беше влизал човек с небесносин панталон, яркожълто спортно сако и сребриста риза на геометрични мотиви. Тя сведе очи към телефона под плота. Като че ли се чудеше дали да се обади в местната полиция. Ей, бързо елате. Тук има един тип с лъскави шестоъгълници на ризата. И с няколко паралелепипеди.

— Между другото, как се казва това място? — отново се усмихна на жената Ема в опит да я покори със сърдечността си.

— Сисайд — сухо отвърна служителката.

Норман гледаше стената зад нея, вперил очи в маргаритките, като че ли всеки момент щеше да прескочи гишето, да се приближи до тях и да ги помирише. Годзила среща Бамби.

— Знаем , че е Сисайд. Затова сме тука. Искаме да останем в Сисайд. Но какво е това, по дяволите, мотел ли?

— Това е град — отчетливо произнесе служителката.

— Хм, не прилича на другите градове. Искам да кажа, вече пообиколихме наоколо и не видяхме никой да се мотае по улиците. Щом е град, къде са хората?

— Сезонът свърши. Собствениците не живеят тук целогодишно.

— Не живеят, а? Никой ли не живее тука?

— Имаме шестима постоянни жители.

— А, шестима жители, и му викате град! Аз не му викам град на това. Шестима души не стигат даже да изиграят един волейбол. Според мен това тука е мотел и вие не щете да му викате така, защото не ви звучи достатъчно надуто и затуй му викате град, та хората да си мислят, че е нещо специално, някакво готино селце. Обаче, доколкото виждам, пак си е мотел, мама му стара.

— Моля, мерете си приказките. Ругатните ви ме обиждат.

— О, божичко. Простете ми, мама му стара.

— Това ли е всичко? — Жената я измерваше с даскалски поглед. Върни се на мястото си. Само още веднъж да ми създадеш проблеми, млада госпожице, и ще получиш един ден карцер.

— Пускате ли домашни любимци?

— Не.

— Ами хлебарки? Или и тях не приемате?

— Мисля, че търсите „Мариът“, не Сисайд.

Ема весело се усмихна.

— Добре, реших. Ще вземем най-хубавата ви къща. Голяма и привлекателна, с три спални, четири, която е най-хубава. С веранда от всички страни. Камина, балкон, кула, с една дума с всичко.

— Благодаря, Ема — каза Дженифър и я хвана под ръка. — Много ти благодаря.

Жената вдигна очи към тавана, сякаш за да призове на помощ цялото си възпитание. Какво ли не трябваше да търпи!

— Покажете ми кредитна карта.

— Имаш ли кредитни карти, Норман?

— Естествено.

— Ами тогава я дай на тази мила госпожа, за да ни приеме в града си.

Докато служителката проверяваше картата, Ема прибави:

— А, между другото, тук трябваше да се срещнем с едни приятели.

Жената отново я стрелна с хилядаватовия си даскалски поглед.

— Двама са. Старец и млада жена с дълга черна коса. Казва се Рафърти.

— Александра Рафърти — обади се Дженифър.

— Точно така. Александра Рафърти. Знаете ли в коя къща е отседнала?

— В Чатауей — отвърна жената. — На Ийст Ръскин.

— Какво облекчение — каза Ема. — След като бихме целия този път щеше да е жалко да се разминем.

— Тогава нека се настаним близо до нея — предложи Дженифър. — На един изстрел разстояние.

Ема се отдръпна назад и й се ухили.

— Ей, Норман, това момиче наистина започва да ми харесва.

— Да — потвърди той. — Тя е различна.

Ема се обърна към даскалицата и мило се усмихна.

— Най-хубавата ви къща близо до госпожица Рафърти. Но да е на един изстрел разстояние.

Александра лежеше в мрака и се вслушваше в шепота на вятъра. Над Залива бушуваше буря. Приглушени от облаците, мълниите осветяваха цели участъци от небето. От открехнатия прозорец нахлуваше хладен, сладък въздух. От леглото си виждаше светкавиците и чуваше скърцането на къщата, което отначало й заприлича на пращене на пламъци, ала скоро разбра, че е пясъкът от плажа, леко драскащ стъклата на прозорците.

Лежеше будна повече от час. Искаше й се да стане, да отиде в дневната и да постави ръка на рамото на Джейсън. Да го събуди, да поговори с него. И още нещо, да. Нещо, за което дори не си позволяваше да мисли. Целувката му от предишната сутрин все още пареше устните й като слънчево докосване.