Джеймс Хол - Профил на убиец

Той се подсмихна, отвори жабката, надникна вътре и я затвори.

— Отдавна искам да се преместя. Напоследък в Маями стана прекалено опасно. Днес никъде не можеш да идеш, без да се натъкнеш на случайна стрелба. Когато с майка ти се оженихме, не беше така. Не, беше спокойно и безопасно. Всички в града се разбираха, говореха на един и същ език, щото тогава всички си бяхме от Охайо или Индиана. Сега всеки срещнат на улицата спокойно може да се окаже от Тибет. Адски шантаво е. Забелязала ли си, Алекс?

— Да, забелязала съм.

— Носим много пари. Предимно стотачки. Мога да ги преброя, ако искаш.

— Не искам да знам колко са.

— Не искаш ли? Защо?

— Защото не са наши.

Лоутън се наведе напред и дяволито се усмихна.

— Наши са, естествено.

— Трябва да ги върнем, татко.

— Защо?

— Защото са чужди.

— Вече не са. Наши са.

— Не са, татко.

— Смятам, че сме си ги заслужили след всичко, което преживяхме.

Алекс въздъхна. Трябваше да го учи на морал така, както някога я беше учил той.

— Това, че някой несправедливо е пострадал, не означава, че има право да нарушава законите. Сам го знаеш.

— Господи, смърдя отвратително. — Лоутън хвана подмишницата на анцуга си и я приближи към носа си. — Имам нужда от баня. Даже две. А може би три.

Тя го погледна да види дали отново се шегува, ала баща й я наблюдаваше със смръщено от тревога чело.

— Сигурна ли си, че не бягаме?

— Не, татко, не бягаме. — Алекс се пресегна и го потупа по крака. — Стратегическо отстъпление, нищо повече. Само колкото да си поемем дъх, да подготвим следващия си ход.

Сред облаците в небето се рееха ястреби. Александра погледна към огледалото — голям червен камион с рев профуча покрай тях.

— Знаеш, че е опасно постоянно да зяпаш назад — каза Лоутън. — Така не се шофира. Не можеш да следиш пътя.

— Знам, татко.

— Не е разумно да се движиш в една посока и да гледаш в друга. Известно време можеш да го правиш, но рано или късно ще се блъснеш в нещо.

Когато въздушната вълна на камиона ги разлюля, тя хвърли поглед към баща си.

Лоутън забарабани с пръсти по таблото и избърса някакво петно на прозореца.

— Знам за огледалата. О, да, знам. Отлично познавам това състояние.

— Аз съм внимателен шофьор, татко.

— О, това ме е измъчвало през целия ми живот. Трябваше да съм при теб и да те защитавам. Трябваше да съм от онези бащи, с които децата споделят, а ти си решила, че си длъжна да отидеш и сама да се справиш с онова момче. Толкова много мислех за това, че беше като развалена грамофонна плоча, въртях едно и също и не продължавах напред. Затова знам, Алекс. Знам какво е да гледаш в огледалото. Но напоследък това нещо, дето се случва с мен, тая загуба на паметта, е истинско облекчение, всичко изчезва. Малко по малко с всеки следващ ден. Не че е най-приятното нещо на света. Но поне прекарвам повече време в настоящето и това не е толкова лошо. Горещо го препоръчвам.

Александра притискаше гръб към облегалката. Очите й бяха замъглени, но тя премигна и впери поглед в бялата кола пред тях.

— Не ми обръщай внимание — продължи Лоутън. — Какво знам аз, по дяволите? Старец със скапан мозък. Кой съм аз, по дяволите, че да давам съвети на умна жена като теб?

— Слушам те татко. Винаги съм те слушала.

— Ние бягаме, за да си спасим живота. Само с ризите на гърба си и с една торба пари. Леле, колко забавно!

Алекс продължи напред през възлести храсти, палми и борови гори. Нямаше много движение, само от време на време ги изпреварваше някой камион. Баща й вдигаше и сваляше ципа на анцуга си и си тананикаше стара песничка от едно време, когато нещата не бяха толкова сложни.

На няколко пъти трябваше да спира, за да се консултира с картата, ала накрая се насочи на юг по лабиринт от тесни провинциални пътища, които я изведоха на 30А — крайбрежното шосе. И изведнъж въздухът се изпълни със силно, богато ухание на море. Слънцето ярко грееше, небето беше по-синьо, отколкото само допреди километър.

Прекосиха обширните блата в щатския парк „Грейтън Бийч“, пресякоха ниско, покрито с бетон пространство, направиха остър завой и излязоха на права отсечка, която минаваше точно покрай дюните. И най-после го видяха.

Изскочило от кафявите шубраци и ниски борове, градчето представляваше весело съчетание от пастелно лилаво, жълто, розово и тъмносиньо. Десетки островърхи викториански кукленски къщички с ламаринени покриви, бели веранди и балкони, дъсчени стобори, сложни орнаменти и филиграни. Приказно, абсурдно място.