Джеймс Хол - Профил на убиец

Спомняше си всичко, разбира се. Ала то се сливаше, изместено от един по-голям, по-мрачен спомен. Като някакъв тумор, който растеше и протягаше пипалата си към всички кътчета на мозъка й.

Дарнъл Флинт бе причината да тренира карате, изкуството да отклоняваш човешкото докосване. Дарнъл беше избрал Стан Рафърти за неин съпруг, човек, абсолютно неспособен да й даде обичта, от която се нуждаеше. Пак той бе избрал Габриела за нейна приятелка, жена също като Алекс, чиито детски рани не бяха зараснали. Дарнъл дори беше избрал професията й, така че нощ след нощ да гледа през обектива си и да вижда неговите кървави останки.

Преди осемнадесет години Дарнъл Флинт я бе принудил да бяга, за да спаси живота си. И тя все още бягаше.

Призори, когато дърветата и хълмовете започнаха да изплуват от мрака, Алекс отби от междущатската магистрала, спря в едно крайпътно заведение и се нареди на опашката. Лоутън отиде до тоалетната, докато тя купуваше „Талахаси Демократ“ и две големи кафета.

Когато се върна в пикапа, Алекс откри кратко съобщение на страницата със събития от щатски мащаб.

В петък следобед беше убита Габриела Ернандес, известна политическа фигура от Маями. Надупченото от куршуми тяло на госпожа Ернандес било открито на пода в дневната от един от двамата й сина. На въпроса дали смята, че смъртта на госпожа Ернандес е свързана с неотдавнашната й противоречива среща с кубинския диктатор, Хари Антрим, говорител на полицейското управление на Маями отговаряше: „В този град животът ви може да се окаже в сериозна опасност, ако имате неправилна външна политика“. Убийството става още по-загадъчно, тъй като откритата на отбивката тойота е регистрирана на името на Александра Рафърти, служителка в отдела за идентификация в полицейското управление на Маями. „Естествено, че сме разтревожени — заявяваше Антрим. — В петък вечер госпожа Рафърти не се яви на работа и не се обади по телефона. Да, всички сме много загрижени.“

Александра остави кафето си настрани и се загледа в светлата тухлена стена на ресторанта. Опита се да диша равномерно, да се вземе в ръце. Но след миг усети, че в гърлото й засяда буца и зад очите й заприижда гореща вълна.

Наведе се напред, опря чело във волана, обгърна гърдите си с ръце и заплака. Скръб, на която отдавна не бе давала отдушник. Сълзите пареха — преглъщани толкова дълго, те се бяха превърнали в киселина. Тя запуши устата си с длан и тихо зарида, докато се задъха и я заболя стомахът. Докато Лоутън протегна ръка и я докосна.

Алекс избърса очи, отпусна се назад на седалката и го погледна.

— Има ли ни във вестника? Имената ни?

Тя поклати глава.

— Не, татко.

— Преди името ми често се появяваше във вестника. Някога показвал ли съм ти колекцията си от изрезки? Бях медиен любимец.

— Виждала съм ги.

Александра извади хартиена кърпичка от банана си, издуха си носа и изтри сълзите. Изчака да възстанови нормалното си дишане. После сгъна вестника и го пъхна между седалките.

Запали двигателя, изкара тежкия пикап от паркинга, качи се по рампата на I-10 и потегли на запад. Фордът плавно набра скорост.

— Е, няма нищо по-хубаво от едно ново начало — каза баща й.

— Аз я убих, татко. Убих най-добрата си приятелка.

— Нима?

— Аз отведох онези копелета при нея.

— Между другото, кои са тези хора?

— Не знам. Приятели на Стан, предполагам. Негови съучастници.

— Сигурна ли си, че не са дошли да почистят басейна?

— Не, татко. Те бяха убийци.

— Ами тогава те ще горят в ада, не ти. Ти не знаеше, че са там. Не може да се чувстваш виновна за всичко, Алекс. Има си име за това, забравих какво. Хора, които си мислят, че са виновни за световните проблеми. Не можеш да живееш така. Господи, никой няма да върши никаква работа, ако винаги си мисли, че е виновен за всяко лошо нещо, което се е случило. Всъщност къде отиваме? В Охайо ли, Алекс?

— Не, татко.

— Излязохме ли вече от Флорида? — след малко попита той.

— Почти.

— Мъченици , това беше думата. Мъченици, като Жана д’Арк. Която, между другото, е била изгорена на клада, защото е вярвала в такива глупости.

Ниските тъмносребристи облаци бързо се плъзгаха над тях. Тук-там ги пронизваха снопове лъчи, като прожектори на десетки полицейски хеликоптери.

— Откраднахме ли онези пари? Бягаме ли?

Тя го погледна, после отново впери очи в пътя.

— Не, не сме ги откраднали, татко. Просто ги взехме със себе си, докато реша какво да правя.

— Звучи ми неестествено — каза Лоутън. — Да бягаме. Като лоша шега.