Джеймс Хол - Профил на убиец

Той стоеше толкова близо до нея, че тя можеше да се пресегне и да го промуши в корема, да го изкорми, да му извади червата. Ако знаеше кой е и какво иска от нея, със сигурност щеше да го направи.

— Значи си следващата Маргарет Мийд 14 14 Маргарет Мийд (1901 — 1978) — американска антроположка. — Б.пр. . Затова ли си тук? Да изучаваш туземците?

Ъгълчетата на очите й се набръчкаха.

— Точно така. Странните ритуали на ухажване при северноамериканските селяндури.

— За такъв ли ме смяташ? За селяндур?

— Е, не приказваш като селяндур.

— Ти също не приказваш като каубойка.

Тя се усмихна още по-широко.

— Обличам се така, просто за да се вписвам в средата. Знаеш как е.

— Да, туземски дрехи.

— Точно така.

— Добре ли се чувстваш в този костюм?

— Не особено.

— Ами тогава трябва да го свалиш. Или да намериш някой да ти го свали.

Момичето сведе очи и се усмихна, отново отпи от бирата си и я остави настрани.

— Да сваляш жени в бар, толкова е банално. Не подхожда на интелигентен човек като теб.

— Ами, за пръв път ми е.

— О, нима? Къде обикновено търсиш жени?

— В бакалията.

— Много оригинално.

— На щанда за замразени храни. Пристигам към шест, шест и петнайсет и заставам там, като че ли не мога да избера.

— Но всъщност се озърташ за жени.

— Точно така. За някоя, която се прибира от работа, чорапогащник, костюм, и избира нещо замразено за вечеря. Самотна вечеря, така разбирам, че не е омъжена.

— И я сваляш.

— Не. Заговорвам я. Казвам й, че телешкото по бургундски е вкусно. Че много върви със сериала по телевизията. Все едно двамата водим един и същ тъжен самотен живот.

— И действа ли?

— Да.

— Самотни работещи жени. Лесна плячка — отбеляза каубойката.

— Точно така — потвърди той. — Бързо схващаш.

— Не чак толкова. Всъщност и аз съм малко бавна.

— Знам едно по-хубаво място — каза той.

— Убедена съм. Къде, в твоето жилище ли?

— Не. Наричам го моята райска градина. Тихо и красиво, пясък, вода. Лунна светлина, звезди и жасмин.

— Владея карате. Имам кафяв пояс.

— Чудесно. Можеш да ни защитаваш от лунната светлина.

Тя докосна кичура, който се спускаше до бузата й. Хвана един косъм. Жест, който той често забелязваше. Когато жените се чувстваха красиви и смятаха, че владеят положението.

— Добре, ще дойда с теб, но за малко — реши момичето. — Само за да видя тази райска градина.

— Вечерта ще свърши, когато пожелаеш. Обещавам ти.

И тя излезе от сепарето. Изправи се до него. По-висока, отколкото предполагаше. Колкото него. Подходяща.

— Е, ще ме включите ли в научната си статия, госпожо Мийд?

— Може би. Зависи.

— И от какво зависи?

— От това дали ще ме научиш на нещо, което не знам.

Здраво стиснала вибриращия волан, Александра шофираше в нощта. От мрака пред нея като мишени на стрелбище се появяваха магистрални знаци и автомобилни фарове. През няколко секунди поглеждаше в огледалото и винаги, когато някой автомобил започнеше да се приближава, гърдите й се свиваха и тя затаяваше дъх, докато колата ги изпревари.

Опрял глава на прозореца, Лоутън спеше. На два пъти се будеше и презрително отговаряше на някакъв досаден герой от съня си, после незабавно пак се унасяше.

Александра на три пъти спира да налее бензин и да използва тоалетната. Бързо напредваха на север по I-75. Все същите четири ресторанта на всеки ярко осветен площад, все същият топъл вятър, носещ същите хиляди насекоми във въздуха около пращящите флуоресцентни лампи. Беше се схванала, в главата си чуваше гласове от последните две денонощия. Заплахите на Стан, молбите на Габи, телевизионните репортажи, безсмислените думи на баща й, обясненията на Скарлет Роджърс. Откъси от разговори, сякаш превключваше запаметени радиоканали.

И през цялото време кънтеше неговото омразно име.

Дарнъл Флинт. Дарнъл Флинт…

Името му на устните на Стан бе проклятие, пулсиращо от отвратителна черна магия. Човекът, за когото се беше омъжила, се бе превърнал в онзи, който я измъчваше насън — седемнадесетгодишното момче, което лягаше отгоре й винаги щом се унесеше.

Сякаш през младостта й не се беше случило нищо друго. Онази сутрин се издигаше толкова нависоко, че всяко друго събитие от детството й се губеше в сянка. Никакви рождени дни и Коледи, яркочервени велосипеди, великденски рокли, кукли, весели следобеди, прекарани в печене на бисквити с мама. Никакви филми, учители, щастливи сутрини, изпълнени с кипящата енергия на юношеството, уханни летни нощи, танци със светулките, игри на двора, нищо не излизаше извън сянката на Дарнъл Флинт.