Джеймс Хол - Профил на убиец

— По-късно. Не сега. Няма време.

— Още обичаш своята прасковка, нали? Не си ме разлюбил.

— Не съм те разлюбил. Просто тръгвай, Дженифър. И бързо се върни.

— Искаш ли ме или не?

— Кракът ми е счупен, Дженифър. Проклетата ми жена ще се опита да ме прати на електрическия стол. Общо взето в момента не ми е до чукане. Разбираш ли ме?

— Басирам се, че Майър Лански не е отблъсквал жена си в напрегнати моменти.

— Тръгвай, по дяволите! Побързай.

— Сигурен ли си, че не е опасно да влезеш?

— По дяволите, не, не съм сигурен. Но нямам друг избор. Там вътре е свободата ми. Затова тръгвай. И побързай. Колкото повече се бавиш, толкова по-опасно става.

Стан се измъкна от колата. Дженифър запали двигателя и потегли.

Белият му форд бе на отбивката. Някой от приятелите му от службата го беше докарал. Нито един прозорец на къщата не светеше. Той закуцука по тротоара, извади ключа изпод камъка пред вратата и влезе вътре. Застана за миг в мрака и се заслуша. По пода в дневната пълзяха сенки.

С ускорен пулс Стан обиколи от стая в стая, ала нея я нямаше. Във втората спалня миришеше на стареца, но и той бе изчезнал. Провери в гардеробите. Всичко си беше на мястото, куфарите, дрехите.

Излезе на остъклената веранда, приклекна до зеления люлеещ се стол, бръкна зад него и извади тридесет и осем калибровия „Смит & Уесън“. В продължение на двадесет години Лоутън Колинс беше поддържал револвера чист и смазан, какъвто бе и сега.

Стан отново се изправи на патериците си, върна се в кухнята, извади от хладилника бутилка бира, изнесе я на верандата и седна. Студена бира и заредено оръжие, нямаше нужда от друга компания.

Не включи лампите. Нито телевизора. Седеше на люлеещия се стол, слушаше нощните птици в задния двор и пиеше бира. От време на време по Силвър Палм минаваха автомобили. Пистолетът лежеше в скута му, тежък, но успокояващ.

Доколкото знаеше, Алекс имаше само една приятелка, Габриела Ернандес. Но нея я преследваха онези кубински перковци. Габи не можеше да осигури убежище на Алекс, самата тя се криеше. Можеше да се е обърнала към някой колега или хората от групата й по карате, но се съмняваше. Тя никога не бе споменавала за тях, те никога не й се бяха обаждали вкъщи. Александра — самотницата.

Не, сигурно беше взела стареца и бе заминала за някъде. За Клюистън, Форт Майърс, Палм Бийч или на юг до Кийс. Можеше да е навсякъде. В мотел, стая под наем. Можеше да спи в колата си. На пет часа от тук. Или на два. А можеше да се е качила на самолет и да е отишла на което и да е място по света.

Стан Рафърти гледаше сенките на палмите по пода. Люлееше се и оставяше ума си да анализира проблема. Ала не стигаше доникъде.

Накрая се обади стомахът му. В единадесет и половина червата му куркаха. Той се изправи на крака, закуцука в кухнята, направи си сандвич с препечени филийки и сирене и си взе още една бира. И тогава видя прахът от мазилка по пода. Дупката в тавана. Беше я направил старецът. Всичко това се бе случило предишния ден, точно след като Алекс беше започнала да говори за почивка. Да заминели някъде. Дори бе взела туристическа брошура.

Стан включи лампата. Отиде при лавиците над печката и забеляза гланцираната дипляна. Сърцето му се разтуптя. В мускулите му нахлу онази някогашна топлина, онова желание да удари някого, да се затича с всички сили и да се блъсне в друг като него, също толкова едър, движещ се също толкова бързо. Само че на другия не му харесваше толкова, колкото на Стан. Това беше разликата между победителите и победените в бейзбола и в много други неща. Трябваше да обичаш да удряш и да те удрят, трябваше да обичаш болката.

След минута-две седеше на кухненската маса и допиваше бирата си, приведен над брошурата с белите плажове и красивите къщи в Сисайд, Флорида, когато телефонът иззвъня.

Той вдигна поглед, но не се изправи. Пет иззвънявания, шест. Остави ги да станат дванадесет, после се пресегна, взе слушалката от стената и се заслуша в мълчанието от другия край. Накрая се чу глас.

— Стан? — Дженифър. Задъхваше се.

— Ей, къде си, по дяволите? Вече е почти полунощ. Казах ти да побързаш.

— Отне ми повече време, отколкото предполагах.

— Знаеш ли какво? Открих къде е Алекс.

— Чудесно, Стан. Радвам се за теб.

— Заминала е за градче на име Сисайд. Някакъв малък курорт край Панама Сити. Ще тръгнем веднага и ще стигнем утре по обяд.

— Стан — каза тя. — Ти не ми позволи да се прибера вкъщи. Аз обаче се прибрах. Не ти се подчиних. И сега съм тук. Вкъщи.