Джеймс Хол - Профил на убиец

— Благодаря, Стан. Благодаря, че го признаваш.

Той потърка четината по брадичката си с кокалчето на показалеца. Пищялната кост го болеше в гипса и патериците бяха прекалено къси, караха го да се привежда напред, от което го болеше гърбът.

— Та значи, разказвам ти това, Дженифър, заради начина, по който се държала Теди, когато Майър имал проблеми, когато се разболявал или имал нужда от алиби.

— Добре.

— Теди винаги го поддържала. Даже да се налагало да лъжесвидетелства, да рискува, да я хвърлят в затвора. Веднъж заявила в съда, че мъжът й не можело да е платил за някакъв гангстерски удар, както твърдял един полицейски доносник, щото според нея по това време Майър Лански бил в някакъв бостънски хотел и се възстановявал от операция на херния и тя се грижела за него. Съдебните заседатели й повярвали и Майър се измъкнал. Щото тя имала класа. Никой не вярвал, че жена като нея може да излъже. Теди била умна. И му била абсолютно вярна. Устоявала и на най-мъчителните кръстосани разпити. Защото знаела, че ако прецака нещо, все едно си прерязвала гърлото.

— Но те са били женени — отвърна Дженифър. — Различно е.

— Женени, неженени, все тая, Дженифър. Трябва да стоиш зад гърба на мъжа си.

— Нали сега съм тук? Какво искаш да кажеш?

Стан се отпусна на патериците. Чувстваше дробовете си така, сякаш са пълни с пясък. Опита се да отговори, но от гърлото му се изтръгна само сумтене.

— Щом аз съм Теди, ти си Майър Лански. Това ли се опитваш да кажеш, Стан? Един обир, и ставаш голяма клечка, а аз съм твоята жена. Не знам. Струва ми се малко прибързано, май че изпреварваш нещата. Особено след като вече нямаш пари. Още ли се смяташ за голяма клечка, след като са ти откраднали парите, които ти открадна?

Тя многозначително му се усмихна.

— Виждаш ли? И аз мога да съм саркастична.

— Няма значение — отвърна Стан. — Няма значение, мама му стара. Безнадеждно е.

Дженифър пристъпи напред, хвана кичур с дясната си ръка, после го пусна и отметна косата си назад.

— Знаеш ли какво, Стан? Мисля, че ти все още обичаш жена си. Ето какво мисля. Съпругата си е съпруга. А аз съм ти просто гадже. Не ме оценяваш по достойнство. Защото очевидно не знаеш, Стан, не знаеш колко ми беше трудно онова, което вчера извърших. Трябваше да облека оня глупав дъждобран и блузона с качулка, да отида там, да взема двата тежки чувала и да избягам. Беше адски страшно да дойда в оня опасен квартал с всички ония хора наоколо, просяците и наркоманите. И след няколко часа го показаха по новините. Целият свят гледаше какво сме направили, по всички предавания само за това говореха, по радиото, навсякъде! И после отивам на фризьор, за да ме харесваш, и когато се връщам вкъщи, всичко е обърнато надолу с главата, някакви хора ровят в нещата ми, лежат на леглото ми, пипат ми вещите. А ти изобщо не беше споменавал за такова нещо. Не беше споменавал, че ще влизат с взлом вкъщи, нито че ще ме заплашва опасност. Аз правя всичко това, излагам се на риск, а сега ти изведнъж не ми харесваш дрехите, дъвката, прическата, нищо. Не ми благодариш за помощта. Вместо това ми четеш лекции за жената на някакъв мафиот. Ей, Стан, аз не съм виновна, че парите ги няма. Щом си искал да ги скрия на сигурно място, трябваше да ме предупредиш. Трябваше да кажеш: „Дженифър, скрий ги под дъските на пода, миличка, в басейна или на някое друго хитро място. Щото може да дойдат едни хора и да ги потърсят“. Обаче, тъй като ти не ми каза нищо подобно, аз ги прибрах там, където смятах, че е сигурно. Вкъщи няма много скривалища, нали знаеш. Не е лесно да скриеш нещо. Много е тясно. Имам само два гардероба.

Стан затвори очи и заразтрива слепоочията си.

— Добре, Дженифър, ясно. Както кажеш. Къщата ти е малка. Аз съм виновен за всичко. — Остана със затворени очи. Може би в това време щеше да й се нагъне мозъкът.

— Ами косата ми? Не ти харесва, нали? Мислиш, че е грозна.

— Не, прекрасна е — отвърна той и отвори очи. — Ти си красиво, секси момиче. Аз съм късметлия, че те имам.

Изрече думите, които знаеше, че очаква Дженифър. По дяволите. Сам я бе избрал. Дженифър Макдугъл с нейното стегнато двадесет и една годишно тяло. Независимо дали му харесваше, трябваше още малко да потърпи.

Стан се наведе напред, натисна червения бутон и асансьорът потегли. Когато вратите се отвориха, пътя им препречи едър мъж с жълто спортно сако и син панталон. Грозен мъж, набит, с глава като циментов блок. До него стоеше русокосо момиче с кожа с цвят на кафе и злобни бледосини очи.