Джеймс Хол - Профил на убиец

Мъжът не помръдваше.

— Ей, приятел, може ли? — каза Стан.

— Какво дали може?

— В нашата страна има обичай да пускаш хората да слязат от скапания асансьор, преди да се качиш. Нали разбираш? Така стоят нещата. В случай, че скапаният ти сал наскоро е стигнал до този бряг.

— Какъв сал? — попита мъжът.

— Хайде, Стан, да вървим. — Дженифър го хвана за ръката и задърпа. — Имаме важна работа, забрави ли?

Стан зяпаше момичето, може би осемнадесетгодишно, най-много двадесет. По предницата на ризата му пълзеше голяма кафява хлебарка, от която висеше зелен конец.

— Господи — изпъшка той. — Скапан град.

После закуцука към облака въглероден монооксид на паркинга. Когато се озърна назад, видя, че едрият мъж и момичето се качват в асансьора и го наблюдават, докато вратите се затварят.

— Трябва да мина през къщи и да си събера багажа — каза Дженифър. — После можем да заминем за Таос 12 12 Курортен град в Ню Мексико. — Б.пр. , както бяхме решили. Ще си намеря работа и ще се грижа за теб, докато се изправиш на крака.

— Не — отвърна Стан. — Първо трябва да си върнем парите.

— Уф, Стан, откажи се. Ще постъпя в някое таоско представителство. Добре се справям с телефоните. Имам глас за тая работа. Ще се оправим. Само ние с теб и онези студени пустинни нощи.

Дженифър го поведе по редицата от коли към хондата. Тя отвори задната врата и му помогна да седне. Заобиколи отпред, качи се зад волана и запали двигателя.

— Първо ще я убия — каза Стан. — Ще я убия, ще взема парите и тогава ще заминем на запад. Край с тия глупости за хаоса. Този път ще имам план. Логичен и строг. Търси и убий. Майната му на хаоса!

Дженифър прехвърли дясната си ръка през облегалката на седалката и се завъртя, за да го погледне. Кожата на лицето й бе опъната. В гърлото й изпъкваше буца, сякаш дъвката беше заседнала. Тя понечи да отвърне нещо, после се отказа и поклати глава.

— Какво има, Джен? Хайде, казвай.

— Харесваш ли ми прическата? Честно?

— Вълшебна е, Джен. Супер е. Страхотна прическа. Изглеждаш по-красива от всякога. Великолепна коса, мама му стара. Нали? Това стига ли ти?

Тя се обърна, излезе от паркинга, зави към будката на изхода и подаде квитанцията. Докато старецът броеше рестото, Дженифър привлече погледа му в огледалото.

— Благодаря ти, Стан. Много ти благодаря.

Бяха спрели на Силвър Палм авеню. Наближаваше единадесет часа, петък вечер. Известно време Стан наблюдаваше тъмната къща, после огледа улицата. Нямаше и следа от ченгета. Пустош. Беше накарал Дженифър да обикаля квартала, докато се стъмни, докато кръвта му се изчисти от адреналин и кодеин. Отбиха се да вечерят в „Макдоналдс“, след това спряха в едно кафене, откъдето Стан позвъни вкъщи. Нямаше никого. Поне никой не отговаряше. Отидоха на летището и два часа зяпаха отлитащите и кацащи самолети. После каза на Дженифър три пъти да мине покрай къщата, за да види дали някой не я наблюдава. И накрая към единадесет й нареди да спре отпред.

— Щом ти можеш да дойдеш тук, защо аз да не мога да се прибера и да си взема някои неща? Защо? Не ми се струва честно.

— Защото аз трябва да вляза вътре. Защото иначе всичко отива по дяволите.

— Уф, я стига, Стан! Няма да се завра в някоя мотелска дупка с теб за кой знае колко време, без нещата ми за баня, дрехи и така нататък. Да не мислиш, че ще се задоволя с онова малко сапунче? С него ли ще си мия косата?

— Добре, по дяволите — отвърна Стан. — Иди в някоя дрогерия и си купи каквото ти трябва. Но не се прибирай у вас. Забрави за дрехите си. Някъде по пътя ще ти купим нов гардероб. Алекс знае къде живееш, значи ченгетата вече може да са там и да чакат. Разбираш ли?

— Ами Мечо Пух? Да го зарежа ли?

— Скапаният ти котарак може сам да се грижи за себе си, Дженифър. Добре, разбра ли? Мишки, птички и прочее. Не се тревожи за проклетия котарак. Прекалено е опасно да се връщаме там.

— Ти никога не си обичал Мечо Пух. Казваше, че ти харесва, обаче аз знаех, че лъжеш.

— Виж, Дженифър, вече имаше една възможност. Но ти я прецака и изгуби парите. Оттук нататък всяка грешка ще ти струва скъпо. Иди в „Екърдс“, купи си шампоан и там каквото ти трябва и бързо се върни.

— Добре, добре — каза тя. — Ще ти покажа, че мога да съм по-бърза от жената на Майър Лански.

Дженифър отметна коса и се усмихна.

— Да не мислиш, че става лесно, Стан? Да изглеждам така? Да не мислиш, че съм родена такава?

Тя се наведе към него, целуна го по устните и докосна с ръка слабините му. Стан се отдръпна.