Джеймс Хол - Профил на убиец

— А сега какво, Норм? Какъв е планът? Имаш ли някакви идеи?

— Болницата — отвърна Норман. — „Джаксън Мемориал“.

— Какво?

— Човекът си е счупил крака.

— Кой човек? За какво говориш, Норман?

— Човекът, дето е шофирал бронираната кола.

Тя впери очи в лицето му. Едрият мъж търпеливо гледаше през предното стъкло.

— Уф — изпъшка Ема. — Болницата. Добре, разбира се. Болницата.

Стан и Дженифър бяха в коридора на третия етаж на болницата „Джаксън Мемориал“. Стан се придвижваше с помощта на алуминиевите патерици, които му беше донесла Дженифър. Гипсът на левия му крак стигаше почти до коляното. Пет килограма. Носеше син анцуг „Адидас“, срязан по шева на левия крачол заради гипса.

Докато той куцаше с патериците, Дженифър държеше ръка на рамото му, като че ли това щеше да й помогне да го подхване, ако изгуби равновесие. Когато наближиха стаята на сестрите, две чернокожи жени спореха за нещо и всички останали ги слушаха. Стан не откъсваше очи от пода и внимаваше да не бърза прекалено много. Никой не ги спря.

Качиха се на асансьора, за да слязат в подземния паркинг, където Дженифър бе оставила колата.

— Леле — въздъхна тя. — Адски напрегнато беше.

Стан изчака да стигнат между първия и втория етаж, пресегна се и натисна червения бутон „стоп“.

Дженифър вдигна поглед към цифрите. Беше с къса червена рокля без ръкав, която показваше луничките по раменете й. През последните три месеца Стан бе използвал всяка възможност да излиже тези лунички. Носеше тъмни кожени сандали и обеци от пера и мъниста — падаше си по индианските накити.

От невероятния секс, който толкова много пъти бяха правили, Стан беше насъбрал огромни количества добра воля към Дженифър Макдугъл. И в момента тъкмо това му помагаше да не й разбие зъбите.

— Кажи ми, Джен, оставила си около два милиона долара в гардероба си. Наистина ли си мислеше, че си ги скрила?

Тя продължаваше да гледа към светлинните цифри.

— Не бяха в моя гардероб, а в гардероба в гостната.

— Уф, добре, гардероба в гостната. Да бе, да, това е трябвало да ги заблуди. За нищо на света е нямало да се сетят, нали?

— Виж, много ми е неприятно, Стан, наистина. Съжалявам. Но такива неща се случват. Пък и на нас с теб не ни трябват чак толкова много пари. И така сме си щастливи. Нали, Стан?

— Такива неща се случват — повтори той. — Парите не ни трябват. Просто ей така. Да не си се побъркала, Дженифър? Да не си си изгубила ума? Разбира се, че ни трябват тези пари! Рискувах си живота за тях. Без парите, нямам нищо.

— Имаш мен, Стан.

Дженифър рязко отметна косата си назад като кон, който пъди мухите с опашка. Само че в асансьора нямаше мухи. Нямаше причина час по час да отмята проклетата си коса. Може да го беше правила и преди, без той да забележи. Може да бе един от десетте хиляди досадни навика, които Стан едва сега започваше да открива, защото в момента не беше надървен и я виждаше такава, каквато е, момиче, чийто ум още не е настигнал тялото и навярно никога няма да го настигне.

Дженифър го чакаше да й отговори със съответната реплика.

Имаш мен, Стан.

Да, скъпа, това ми стига. Не ми трябват някакви си милиони долари.

Ала Стан не играеше на тази игра и тя се отказа да чака.

— Ти ми каза да ги скрия и аз ги скрих — нацупено рече момичето. — Не знам защо толкова се ядосваш.

Той заотстъпва настрани, колкото може по-надалеч от нея, и се облегна на лявата стена на асансьора.

— В гардероба в гостната. На това ли му викаш криене?

— Натрупах отпред няколко пуловера и други неща.

— А, добре. Няколко пуловера.

— Не ми харесва, когато се държиш саркастично, Стан. Не ми харесва.

Кръвта нахлу в лицето му.

— Не ти харесва, когато се държа саркастично, а? Ами, Джен, ей, знаеш ли какво? На мен пък не ми харесва, когато се държиш толкова тъпо. А доколкото виждам, ти го правиш през почти цялото време.

Тя зяпаше неясното си отражение в стоманените врати — малко кокалесто лице, тънък, прав нос, руси вежди, тънки устни. Казваше, че искала да стане модел, ала никога не беше опитвала. Просто продължаваше да работи на рецепцията в местното представителство на „Тойота“ и по цял ден викаше имената на кубинските продавачи по аудиоуредбата.

— Знам, че не говориш сериозно, Стан. Знам, че си раздразнителен от опиатите, с които са те натъпкали. И че си шокиран от загубата на толкова много пари. Затова ще забравя, че си се държал с мен толкова гадно.

Дженифър отново отметна коса.