Джеймс Хол - Профил на убиец

— Извинявай, че те безпокоим, Стан — каза Романо. — Боли ли те кракът?

— Търпи се.

— Искахме да ти зададем само няколко въпроса, нищо повече. Да отметнем едно-две неща за злополуката. Най-много десет минути.

— Няма проблем — отвърна Стан. — Имам колкото искате време.

И въпросите заваляха. Трябвало им описание на мустанга. Интересувало ги дали познавал някой от хората, които отмъкнали парите. С каква скорост се движел по магистралата? Бенито бил ли си закопчал предпазния колан?

Романо си записваше отговорите, а другият, Дженкинс, задаваше въпросите. Скоро Стан започна да се отпуска. Очевидно Александра не бе разговаряла с тях. Заплахите му бяха подействали.

Възрастният детектив от време на време го поглеждаше, но в очите му нямаше нищо подозрително. Дженкинс беше отегчен. До последния въпрос, който хвана Стан неподготвен.

— Опита ли се да спасиш партньора си? Да извадиш главата му над водата или нещо такова?

Стан тежко преглътна и се помъчи да не издава страха си.

— Бях припаднал — отвърна той. — Свестих се, момчетата от бърза помощ бяха там и Бенито вече не дишаше. Ужасно е. Двамата бяхме адски близки. Как го понесе жена му?

Дженкинс погледна Романо.

— Ти какво ще кажеш, Дан? Как го понесе жена му?

— Първият й въпрос беше дали от компанията ще й дадат аванс срещу неговата застраховка живот.

— Да — потвърди Дженкинс. — Парите й трябват, за да купи най-скъпия ковчег. За предпочитане метален, за да може да запои капака и мъжът й никога повече да не я безпокои.

— Така че според мен го понася много добре. — Романо затвори бележника си. — Благодаря, че ни отдели от времето си, Стан. Поздрави красивата си жена от нас.

— Непременно.

Стан изчака една минута и отново вдигна телефонната слушалка.

— Веднага ела тук, Дженифър. Донеси ми анцуг и патерици. — Преди момичето да успее да му отговори, той прекъсна връзката.

Добре познаваше Александра и предполагаше, че след час-два ще се вземе в ръце, ще скрие баща си някъде и ще се върне в бойна готовност. Беше съвсем сигурен, че ако остане в болницата, ченгетата пак ще го посетят и този път кобурите им ще са разкопчани.

Този петък следобед бе излязъл от работа, за да търси жени. Не бързаше, но вече усещаше топлината в слабините си. Желание да хвърли примамката си в бистрите води и да види какво ще клъвне.

Намираше се в търговския комплекс „Дейдланд“ в Кендал сред всички онези млади майчета с бебешки колички, мобифони, маникюри и дрехи в стил Ан Тейлър. Седеше близо до детската площадка и ги гледаше да приказват по миниатюрните си телефончета и помежду си, докато от време на време излайваха на децата си нещо на испански. В този търговски център деветдесет и девет процента бяха кубинки, всички с остри парфюми и крещящи бижута. Няколко с бавачки в бели униформи, гватемалки или мексиканки, които се смятаха за страхотни късметлийки, че бършат дупетата на малките кубино-американци.

Той се усмихваше. Наблюдаваше две четиригодишни, които се гонеха около площадката. Опитваше се да се смее на лудориите им. Истински смях, сърдечен и с дълбока контраалтова искреност. Той привлече вниманието на едно от кубинските майчета наблизо, облечено по червена блуза и бели бермуди. Когато я погледна, жената му се усмихна. Той й кимна в отговор.

— Ваши ли са?

— Мои са, да.

— Брат и сестра ли са?

— Да.

— Много са мили.

— Благодаря.

Жената бе на около три метра от него. Краката й лъщяха, току-що обръснати и намазани с крем. Имаше дълга кестенява коса, която свободно се спускаше върху раменете й. Беше дошла в центъра не да пазарува, а да се покаже. Да се наслаждава на онази флуоресцентна атмосфера от прекалено остри парфюми и лъскави стоки. Да показва на децата си Америка, нейното изобилие, нейната кухост.

Децата бяха забелязали, че ги гледа и че разговаря с майка им, което ги накара още повече да се разлудеят. Момчето гонеше момичето, което пищеше със смесица от ужас и удоволствие, която звучеше неприлично сексуална.

Той се изправи, протегна се и направи няколко крачки към нея.

— Винаги съм искал деца.

Кубинката го погледна за миг.

— Чудесни са — отвърна тя. — Изпълват живота ти.

— Мъжът ви трябва много да се гордее. Имате мъж, нали?

Очите й заблуждаха към витрините.

— Извинете ме. Прекалено съм директен. Простете ми, моля ви.

— Няма нищо. — Жената отново го погледна и смутено се усмихна.

— Не, не, права сте да сте предпазлива. В наше време красива жена като вас трябва много да внимава. Параноята е основното изискване, за да оцелеете в този град. Съвсем естествено е да смятате, че всеки е убиец, че всеки мъж, който повежда разговор на обществено място, спокойно може да се окаже Кървавия изнасилвач, излязъл да търси следващата си жертва. Че се опитва да ви прелъсти, да ви завлече някъде и да ви подложи на извратените си мъчения.