Джеймс Хол - Профил на убиец

— Колко бяха големи?

— Добре де, добре — каза Ема. — Големи бяха. Много големи. Огромни. Яко натъпкани. Ей толкова големи!

Тя разпери ръце, колкото да обгърне чувал с картофи.

— Хубаво — рече Норман. — Колкото по-големи, толкова по-добре.

Ема не можа да сдържи смеха си.

— Да. Колкото по-големи, толкова по-добре. Определено.

Александра позвъни от единствения работещ телефонен автомат в чакалнята на спешното отделение и се свърза с управлението. Потърси Силвия Ригали, една от главните администраторки. Вече били гледали новините и повикали друг фотограф да поеме нейното дежурство. Всички се тревожели за състоянието на Стан.

Александра й каза, че Стан ще се оправи и й благодари за загрижеността.

— Още нещо, Силвия.

— Да?

— Някой познат да е бил на местопрестъплението?

— Всъщност твоят приятел Дан Романо минавал оттам на път за работа. Бил е един от първите.

— Дан каза ли нещо?

— Какво например?

— Нещо странно. За злополуката.

Силвия се замисли за миг.

— Цялата история е странна, Алекс. От начало до край. Навсякъде пръснати пари. Побъркани хора. Хаос.

— Да, гледах новините. Но имам предвид подробностите. Самата катастрофа, следите от гуми, скоростта на колата. Такива неща.

— Всичко е съвсем ясно. Дан не каза нищо, което да ми се стори странно. Защо? Да не ти е известно нещо, за което би трябвало да ни известиш?

— Не — отвърна Александра. — Просто съм в шок. Оставям въображението си да се развихри. Забрави, че го споменах.

— Вече забравих — отвърна Силвия. Разнесе се друг глас и тя помоли Алекс да почака. После каза: — Беше Шонбъргър. Предлага да си вземеш почивни дни до края на седмицата, ако искаш. Ние ще се оправим. Имаш да ползваш адски много отпуска.

— Предай му, че му благодаря, Силвия. Признателна съм му. Утре ще се обадя и ще ви съобщя как е Стан. Едва ли ще ми трябва цялата седмица, но може би няма да идвам ден-два, докато нещата се поуспокоят.

После позвъни на клетъчния телефон на Габриела. Нейната най-стара и добра приятелка.

Ученическата им дружба бе продължила и след като двете бяха постъпили в щатския университет. Още от гимназията Габи беше знаела, че иска да стане първата жена губернатор на Флорида. И през последните петнадесет години неуморно работеше в тази насока. Ала Алекс познаваше две Габриели, едната за пред телевизионните камери — непоколебимия, откровен политик, защитник на онеправданите, жената, готова да застане зад непопулярни каузи, въпреки че те й отнемат гласове на изборите, и другата Габи — уязвима и чувствителна, мотивирана от нещастното си детство с баща алкохолик и майка, страдаща от постоянна депресия.

— Знаех, че ще го видиш по новините и ще се разтревожиш — каза Александра.

— Много ли е сериозно? Стан ще може ли да ходи?

— О, положението не е чак толкова тежко. Счупен крак. Лекарите обещават да е в движение до края на седмицата. Ще използва патерици, това е.

От слушалката се разнесе рев, който продължи двадесет-тридесет секунди.

— Какво беше това, по дяволите?

— Това ново жилище — отвърна Габриела. — Намира се точно на пътя на самолетите от международното летище. Така е по цял ден, на всеки пет минути. Но толкова бързо не успях да намеря друга къща.

Изчакаха да отмине следващият самолет.

— Ами Лоутън? Искаш ли да го взема при мен за няколко дни? Мога да изритам Хюго и Феликс от стаята им.

— Не, благодаря — каза Алекс.

Към телефона се приближи млад чернокож мъж по джинси и скъсана фланелка, вторачи се в нея и започна да дрънка монетите в дланта си.

— Всичко при теб наред ли е, Габи? По гласа ти познавам, че има нещо.

Докато над къщата на Габриела прелиташе поредният самолет, Александра се опитваше да не гледа чернокожия. Баща й унесено зяпаше по телевизията красив млад актьор, който усмихнато разказваше за новия си филм. Наблизо стоеше служител от охраната и двамата изглежда се шегуваха.

— Усещам го, Габи. Какво има?

Александра я чу дълбоко да си поема дъх.

— По дяволите, Алекс. Цял ден по улицата обикаля една кола с тъмни прозорци. Движи се съвсем бавно. Мисля, че пак са ме открили.

До началото на предишния месец Габриела Ернандес бе имала преднина от петнадесет процента пред другия кандидат за кмет на Маями. После се появи нейна снимка, направена преди година, когато беше участвала в търговска делегация в Куба. Фотографът я бе хванал да целува островния диктатор по бузата. „Хералд“ публикува снимката на първа страница и тя се превърна във водеща новина по всички телевизионни канали. Габриела заяви, че това било просто дипломатична въздушна целувка, но по вечерните новини един от каналите с помощта на компютърно увеличение показа, че устните й наистина докосват буйната брада на тиранина. Кубинските емигрантски лидери побесняха, нарекоха целувката „държавна измяна“ и поискаха незабавното й оттегляне от обществения живот. По-късно същата вечер, въпреки паркираната в съседната пряка полицейска кола, някой стреля по предните прозорци на Габриела.